автор: plevel

В стаята навлизаше светлина, процеждаща се през малките процепи между дъските на закования прозорец. От светлинките на пода се различаваше някакъв образ
- блед, болнав, свит, сгушил се в старо, опърпано одеало.. Май беше момиче. С дълга черна коса, сплетена на малки плитки, по които проблясваха маниста. Едва дишаше ..….тялото и леко от време на време се повдигаше, след което отново затихваше, сякаш за да покаже, че е още там. Ако се вгледаш по- внимателно бегло можеш да различиш очите и – очи, в които ще се загубиш,ще потънеш..искри пълни с желание за живот.

Можеш ли да ги видиш?

Едва ли.. никой вече не се вглежда в очите, в тези огледала..те са просто средство, спасоб, чрез който да задоволиш някаква си потребност. Жалко! Погледа винаги говари, и все истината казва. Вглеждал ли се в нечии очи? В пъстротата им или необятната им топлота сред която проблясват златести точици или синкави звезди, ту радост и тъга, ту спокойствие и нежност.

Веднъж, отдавна, тя бе се вгледала в необятното спокойствие и сигурност на един, такъв поглед, изпълващ с дълбоко спокойствие,отразявайки слънцето. Май за първи път и беше, да се взира така жадно и неспирно в нечия душа, без страх, че разкрива и своята. Да се довери, така лекомислено, да повярва...
И вярваше, и някак си загадъчно май бе истина ..танцуваше, тогава, на парче земя; достатъчно и бе да се взира в топлината на погледа- приказка. Помнеше този миг, носеше го някъде в голямата си раница със спомени..носеше го в себе си.
Надали сега обаче някой знаеше,че тя е там – в онази изоставена постройка. Надали някой предполагаше, че се взира в процепите между гредите, търсейки подобни на онези златисти проблясъци, но сребриста лунна светлина облива лицето и.
Нямаше погледи, нямаше топлота, нямаше необятно спокойствие, само студена,мрачна стая в която се процеждаше прахта от улицата.
Странно, но сега тя копнееше за тези моменти,в когато оставаше сама, в които можеше да желае, да мечтае без укори.
Обичаше да мисли за луната- толкова далечна,така красива ,осветява всички, а малцина са тези, който наистина я виждат. Спомняше си за гората,за зелената трева, за песните на птиците. От години не ги беше чувала...от години бяха изчезнали..
Добре че никой неможеше да и открадне спомените. В които потъваше,потапяше се в онези далечни дни, превърнати в сън. Когато тичаше през полето сред полските цветя, смееше се и се усмихваше на слънцето.
Когато обичаше и може би бе обичана, когато за миг мечтите и бяха реалност.Но дори и кагато бяха живи те вече умираха. Дори в онези дни тя знаеше че ще свърше така- сама,може би забравена. А дали въобще някога бе съществувала- може би се бе родила от сребристата луна.

Сгушена на пода между проблясъците светлина, сега единствино забравяше.