автор: svetletokazakova

Зная, много греша, но прощавам щом със мене грешат пак и пак. Но прятели аз не предавам и ги помня, дори и недраг.
Зная, чувства без жал аз раздавам, но обичана зная че бях, не от този и онзи, от всеки, на когото грам болка признах.
Знам, за много аз бях лъч утеха, но разбраха ли другите мен? И така, както правех пътека, много други вървяха след мен.
Не успяха годините тежки даже малко да ме променят и аз знам, че така ще остана - "светулката на тъжния човек".
Не обичам да бъда самотна, но оставах без никой край мен. А дали тези хора разбраха, че и мен ме боли ден след ден?
Аз се смея наместо да плача и преглъщам поредния вик. Но защо ми е всичко туй, питам, щом сама съм във трудния миг?
Мен ме търсят-добра или лоша-за усмивка, за грамче късмет. И светулка ще бъда за всеки...ще посвети ли някой за мен?