автор: drama

Върнах се назад, там откъдето преди години бях тръгнала. Или бях избягала?
Незнам кое определение е по-точно, ако ли е бягство, то със сигурност не бях успяла, защото сега се редя за втори път на стартовата линия. Вървях по-родните улиците, прегърната от безвремието, пушех цигара без притеснението, че на млада жена не отива този грозен навик. Там, където угасна баща ми, където приятелствата се претопиха в електронни писма, където любовите никнеха като гъби и капеха като презрели круши. Усмихвах се на старите дюкяни и се улавях, че по-често гледам към небето, спъвайки се в недостатъците на земята. Нямаше го вече страха, защото бях изгубила всичко. И надежда нямаше. За пръв и последен път разбрах какво е да няма ни минало, ни бъдеще. Това ме усмихна. Нямаше нищо, от което вече можех да се страхувам. Нямаше сняг, нямаше дъжд, нямаше слънце – спомням си беше мъгливо! В този участък от живота ми аз осъществих себе си, за пръв и последен път. Измежду многото фатални недоумения, аз се намирах цялата, събрана и единодушна. Струва ми се, че в този най-самотен кадър от живота ми усетих прегръдка и няма да излъжа, че тогава за пръв път не бях сама.

Ще забравя всичко това след малко, когато се събудя в предвидения сценарии на новия ден. И само дрехите ми ще проскърцват от неудобството на тленността.
Когато и тях захвърля, ще се върна за трети път . . . Там, от където тръгнах.