автор: joy_angels

- Ще ме заведеш да ми го покажеш, нали?

Дядо Велко кимна, помаха за сбогом и остана пред портата си докато колата се изгуби зад завоя. Сава запали цигара и продължи пътя си към града, потънал в мисли.

Не обичаше да пише за погребения, но все така се случваше. А и това бяха собствените му мемоари. Как можеше да разкаже за всичко станало преди него без да засегне светът на сенките. Така, докато описваше колоритната си баба си даде сметка, че не знае къде е гроба й. Дядо Велко беше вероятно единственият човек наоколо, който можеше да му помогне – той беше останал паметта на долината и за живите, и за умрелите. Някога селото беше голямо, а днес в него живееха двайсетина човека. Но за разлика от селото, което с времето се бе смалявало, гробищата до църквицата само се бяха разраствали.

Отложиха го за пролетта. Старецът не можеше да ходи, но по-важното беше, че късната есен като че ли беше стоварила всичките листа от долината върху гробищата. А дъждовете бяха направили прословутата червеникава пръст наоколо в непревземаемо поле от кал. Едва ли беше най-подходящото време за търсене на стар гроб. Сава искрено се надяваше дядо Велко да изкара зимата – беше държелив старец, а и сега имаше мисия. Идеята, че може да е полезен на някого толкова го беше оживила, че ако не беше очевидната невъзможност, отдавна да бяха свършили тази работа.

Заваляха снеговете. Дядо Велко беше добре. През седмица Данчо, който наглеждаше къщата на Сава, се обаждаше по телефона. Данчо беше спасението на Сава, защото познаваше всички в долината, знаеше при кого да отиде в другото село, откъде да намери дърва, кога трябва да се окоси двора, коя ябълка е за подрязване. Носеше пресни яйца и мляко от кравата си, която често пасеше от злачната трева в двора на писателя. Беше любопитен, отворен към новото в живота. Обичаше да дойде при Сава вечер, да седнат под ореха на хлад и да пийнат по чашка-две ракия заедно. Кракът му беше осакатен при авария в мината и Данчо беше оставен на доизживяване с пенсията си по болест. Затова всяка работа, свързана с дома на писателя идваше добре и за двамата – Данчо изкарваше пари, а Сава нямаше нищо против да му плати и повече, за да го подпомогне. Но безвремието в гинещото село си казваше своето – с годините Данчо все повече пиеше, все по-малко ядеше, а цигарата висеше непрекъснато на устните му.

Един ден малко преди Коледа телефонът на Сава звънна. Беше Данчо, но от пращенето в слушалката нищо не се чуваше. Само разбра, че става дума за дядо Велко и телефонът прекъсна. “Отишъл си е старецът” – помисли си Сава, но преди да направи каквото и да е, реши да се обади отново с надеждата, че връзката ще е по-добра.

- Какво е станало с дядо Велко? – без увъртания започна Сава щом чу ясно гласа на Данчо.
- Добре си е, бе, бате Савко... Исках да ти кажа, че падна сняг, ходихме на помен и дедо Велко откри гроба. Рече да ти предам, че мисията му е изпълнена. Сега и аз го знам местото, немай грижа... Като дойдеш напролет, ще ти го покажа.

Сякаш вчера бяха празниците, а днес живият плет вече раззеленяваше. По синурите миришеше на млада коприва и пръст. Сава почука отново на портата на Данчо, но никой не се появи. Не се обади и кучето му – малкият Джони. Повече от месец не се бяха чували по телефона, но това се беше случвало и преди - нямаше причина зимата да говорят толкова често.

Сава тръгна надолу към къщата на дядо Велко. Още отдалеч видя некролога на портата. “Ех, дядо Велко!” – помисли си той и със свито сърце понечи да се обърне назад. И изведнъж видя силуета на стареца да пресича двора. За момент хладина полази по тялото на Сава, но се засрами – беше твърде стар за да се бои от света на сенките. Вгледа се по-добре – наистина старецът куцукаше из двора. Нямаше грешка. Облекчено въздъхна и тръгна отново към портата.

Белият лист хартия едрееше пред очите му.

Беше Данчо.

Сава стоеше пред дома на стареца и четеше думите наред, но нито една не стигаше до съзнанието му. Данчо беше още млад. Опита се да пресметне на колко години си е отишъл, но мозъкът му отказа да смята. Какво ли значение имаше земната възраст, изписана върху некролог. Човекът го нямаше вече. Това е.

- Сложих един и на мойта порта, че ние си бехме почти рода с него в тоя пущиняк – дядо Велко беше приближил тихомълком. – Горе може вече да го е отвело, не съм ходил. А тук вече два пъти слагам нов, че виялицата...

Сава извърна поглед към сбръчканото лице на стареца и чак сега гласът стигна до него:

- ... та беше малко в болница, но си доде. Уж здрав. На другия ден сестра му от града го намерила в плевника. Тя дошла да му сготви нещо, а той...

Гласът на дядо Велко заклокочи. Старецът се обърна настрани - да не се видят сълзите му. Мъжки сълзи бяха това, не ставаха за гледане.

Сава отмести очи от стареца, плъзна поглед по портата и се зарея към дърветата в ниското. Пролетта напираше отвсякъде. Лек ветрец погали застиналото му лице. Някъде кукувица отброи още девет години живот. Но не каза за кого.

20.02.2009