автор: hristam

Не помня от кога съм в това състояние. По принцип съм ведър човек и рядко изпадам в мрачни настроения. Изглежда обаче това не е настроение, защото продължава твърде дълго.

Никога не съм се чувствала самотна, макар че общувам с малко хора. Това си е мой избор. Многото контакти ме изморяват и изнервят. Разделите никога не са ме изваждали от релси, макар да са ме натъжавали. Не че съм преживяла много раздели, всъщност, като си помисля, най-тежко преживях раздялата с най-близката си приятелка, когато се устрои в чужбина. И досега ми липсва ведрото й присъствие, макар да се чуваме редовно.
Малко неща се случиха в живота ми от тогава. Срещнах се и се разминах с различни хора – с едни се наранихме взаимно, с други намерихме общ език и останахме добри познати. Никога не съм намирала пълно удовлетворение във връзките си, не съм се вкопчвала в идеята, че искам да споделя живота си точно с този мъж, и като се замисля, май никога не съм се влюбвала. Може би съм се увличала, изпитвала съм страст, дори съм обичала, но като че ли повече съм позволявала да бъда обичана. Не мога да кажа за себе си, че съм черногледа, но от един момент започвах да се дразня от някои незабележими до този момент дребни неща в поведението на мъжа до мен. Втренчвах се точно в тях, и правех всичко възможно да ги изкарам на бял свят, сякаш за да докажа и на него, и на себе си, че не сме един за друг. След което се оттеглях с чувство за добре свършена работа, и се затварях в добре познатата уютност на монотонното ми ежедневие.
Но напоследък не се чувствам добре там, не разбирам защо. Нищо не се е променило в живота ми. Защо тогава не мога да спя по цяла нощ, измъчвана от неясно безпокойство, и когато настъпи новият ден, едва намирам сили да пристъпя в него?
Работата никога не ми е тежала, с колегите се разбираме чудесно, но сега дори мисълта за нея ме потискаше. Правех усилия да не показвам унилото си състояние и да повдигам духа си, но някак не успявах да се впиша в обикновено ведрата атмосфера и това ставаше все по-очевидно. Колегите деликатно се опитваха да разберат причината, а аз се оправдавах първо със зимна депресия, после с пролетна умора. Докато един ден не реагирах твърде остро на една дружеска закачка, подхвърлена от близък колега, което го изненада и наскърби, макар да се опита да го прикрие. Това ме накара да си дам сметка, че съм пред нервен срив. И докато се опитвах да му се извиня, не по-малко объркана от самия него, реших, че трябва да направя всичко възможно да се взема в ръце и да се измъкна от дупката, в която се намирах. Собствения ми свят се разпадаше пред очите ми, а аз стоях отстрани като пасивен наблюдател, и се саморазрушавах. Малко по малко.
Сетих се за това, което ме беше посъветвала една моя позната за моменти като този.
- Вземи един лист, начертай линия по средата, и от едната страна напиши това, което си постигнала досега – беше ми казала мъдро тя – Всичко, което считаш за свой успех, за нещо положително в живота си, било в личен, или в професионален план. А от другата страна – всичко, което все още не си, но желаеш да постигнеш. Това помага, ако не за друго, поне за да подредиш мислите си, когато в тях настъпи хаос и се чувстваш объркана.
Уф, не знам дали е добра идея, унило си помислих, докато седях загледана в белия лист. Мисълта за постигнатото до сега ме потисна още преди да докосна химикалката. Моите връстнички отдавна имаха семейства, радваха се на децата си, а някои от тях – и на завидната си кариера. Аз обичах професията си, ласкаех се от уважението на хората, с които работех, но това изчерпваше всичките ми амбиции.
Нещо подобно се случваше и в личния ми живот – харесваше ми усещането да съм търсена, желана, приласкавана, но незнайно защо обвързването с някого не ме блазнеше особено.
И какво от това, ядосах се сама на себе си, хората са казали – по-добре сама, отколкото зле придружена. Вероятно просто още не съм срещнала Човека. Също като Диоген, помислих тъжно, и си налях чаша вино. И без това ако се самообвинявах, нямаше да си помогна много, нали. По-добре да се стегна, и наистина да помисля. В края на краищата това, че имам свое кътче в този свят, че имам работата си, близките до себе си и приятелите – малко на брой, но искрени, това нима беше толкова незначително? Не трябва ли да се чувствам добре дори само от това, че съм здрава, жизнена, харесвана, и колкото и малко да е постигнатото от мен, то е постигнато единствено благодарение на собствените ми усилия.
Сигурно близките ми ще се окажат прави, помислих, докато си досипвах още вино, вероятно проблема е, че съм твърде критична – и към себе си, и към мъжете. Може би точно това трябва да напиша – черно на бяло – какъв точно мъж бих искала до себе си. Обаче съвсем честно. Ясно е, че всички си мечтаем за принца, но аз бих се опитала да бъда реалистка.
Красавец? Как пък не. Това означава да си вземеш беля на главата. Такива мъже по принцип са безкрайно суетни и по правило – неверни. Няма как да е иначе, твърде голямо изкушение са.
Умен? Непременно. Хайде поне – интелигентен, това е задължително условие, за да е налице едно пълноценно общуване между нас.
С много добро материално състояние? Желателно, но не на всяка цена. Стига да е достатъчно интелигентен и амбициозен. Тогава винаги има шанс да постигне нещо повече.
Замислих се, и посегнах да си сипя още вино. Виж ти, почти бях пресушила бутилката. Само така, изкисках се гласно, ето го лекарството против депресия. Само да не прекаля и да изпадна в другата крайност – старомоминско самосъжаление плюс тежък махмурлук. Но засега се чувствах в чудесно разположение на духа, даже се сетих за още едно допълнение, което ме развесели, и старателно написах – „Верен”.
После се изкикотих на глас. При положение, че жените определено имат числено превъзходство и при това не малка част от тях са едрогърди блондинки със свободно поведение, няма да е зле да погледна по-трезво на нещата. Тоест напълно достатъчно би било той да съумява да ме кара да се чувствам единствената за него – най-желаната и обожаваната. Горкият, помислих си, никак няма да му е лесно, като знам що за образ съм. Голям ум трябва да е наистина! Опитах се да се изсмея гласно, но кой знае защо се разплаках.
Посегнах към бутилката вино, напълно отчаяна от себе си, но тя се оказа съвсем празна. Хрумна ми, че ако си събера мислите и се опитам да напиша поне едно-едничко нещо, което наистина искам да постигна, ще се почувствам по-добре. Не помня дали успях да го направя, защото когато се събудих, навън вече се разведеляваше и установих, че имам страхотен махмурлук. Почти нямах спомен за предишната вечер, и заедно с празната бутилка се наканих да хвърля и листа до нея, но нещо привлече погледа ми. В графата”Какво искам да постигна” все пак бях успяла да напиша нещо. „Искам да се влюбя”.
Глупаво, нали, кой си поставя поставя подобни цели изобщо? Със сигурност виното беше причина за това. Но докато отивах на работа, въпреки ужасното главоболие открих, че правя нещо, което отдавна не бях правила. Усмихвах се.