автор: Slon-Madrigal

Написано собственоръчно от Мигел Сааведра, търговец на платове от Севиля през лето господне 1855.
Това написах заради моя дядо, палач от Светата инквизиция, който през целия си живот е видял достатъчно страшни неща и грехове, които не са за казване. Той не знаеше да чете и пише и затова изучи на четмо и писмо баща ми, който пък предпочете и аз да съм грамотен, за да наследя занаята му – търговията с платове.
Дядо ми все още беше жив, когато се родих и прекарах първите си седем години в околностите на Севиля, растейки на воля с хлапетата от крайните квартали. Поради честите си пътувания баща ми ме оставяше на милостта на съседите и на грижите на вече полуслепия ми дядо, който по това време вече много спеше, ходеше бавно, храчеше и плюеше по пода, без да забелязва нищо и никого. Прочее поради това, че майка ми починала, когато съм се родил до седемгодишна възраст бях отгледан от милозлива съседка, която ме хранеше със собствените си деца и постоянно лекуваше многобройните ми рани и драскотини, придобити от волния момчешки живот.
Когато навърших седем години баща ми се зае по-сериозно с възпитанието ми и започна да ме взема със себе си по време на многобройните си пътувания .Тези пътувания освен всичко друго съвпаднаха и със съзряването ми като мъж и завинаги запечатаха в душата ми стремежа към приключения и пътешествия, който премина като червена нишка през целия ми по-нататъшен живот. Аз бях единствен син на баща си, никой не ме укоряваше за лекомислените постъпки и дързостта, нито пък ми търсеше сметка за пропилените часове... И все след няколко години пътешествия из Европа видях повече, отколкото някои хора виждат за целия си живот. Търговията на баща ми вървеше добре и той много искаше да я предаде цветуща в ръцете на любимия си син, но съдбата бе предвидила друго.

Баща ми ни напусна млад, загивайки от ръката на уличен побойник преди повече от тридесет години. Никой нищо не видял и не чул на улицата, макар че било едва час след вечернята. Никога не разбрах какво точно се е случило, защото намерили баща ми да лежи на улицата в локва кръв, целият натрошен и вече бездиханен, а съседката ни казваше, че изглеждал така, сякаш се е борил с нечиста сила.
Когато му казахме за нечистата сила, дядо ми, който вече само лежеше на леглото си и нямаше сили да се изправи и дори да види баща ми за последно само се подсмихна. “Никой не може да избяга от съдбата си” измърмори под нос той и пак зарея поглед някъде към тавана на стаята, без да се интересува от нищо друго. “Зъл старец” рече също толкова тихо съседката, която беше дошла да поскърби с нас за баща ми и която се беше надявала един ден вероятно да се ожени за него но ето, че провидението бе имало други планове не само за татковия, но и за нейния живот...
Когато баща ми е умирал, аз се намирах в прегръдките на една красива френска куртизанка и не знаех, че ще трябва да пътувам дълго до дома и да изгубя всичко по пътя....
Върнах се в Севиля, погребах баща си, дадох една скромна сума на съседката, за да престане да говори за нечистата сила и да се утеши от въображаемата загуба на баща ми, след което заживях нашироко, обещавайки си всеки ден да разширя и облагородя търговията на баща ми.
Напразни обещания – аз не притежавах нито неговия размах, нито способностите му, и по-късно щях да се питам какво ли е видял в мен баща ми на младини, какво си е мислел за мен, когато е знаел, че аз единственще наследя занаята му след време и може би ще пропилея всичко....
На дядо ми почти не обръщах внимание. Последните години от живота му се топяха като лоена свещ в хладен двор и към края беше дотегнал на всички с лошия си нрав и с ината си.
Никой не идваше при него освен един престарял свещеник, явно негов приятел от годините прекарани в инквизицията – дребно, подвижно и сбръчкано човече. Двамата тихо си приказваха в следобедите, когато с дядо ми можеше да се говори, а друг път, явно калени в лошите си настроения, предпочитаха да мълчат един до друг и да се ослушват за шумовете, идващи от улицата.
Така минаха неусетно още няколко години. Вече за всички беше ясно, че няма да мога да увелича капиталите на баща ми, нещо повече – все повече затъвах и се орех с желанието си да изоставя всичко и да тръгна на пътешествие по света, търсейки мечтите си, незадушени от сивотото еднообразие и уличната прах на Севиля. Но не го направих. Чаках, а животът край мен минаваше като излиняла от годините празнична процесия.
Точно по това време изневиделица почина и свещеникът, приятел на дядо ми, чието име така и не узнах. Хората си говореха разни небивалици за възрастта му, някои казваха, че бил над стогодишен, но малцина вярваха на това. Заради дядо ми отидох на погребението му и после се върнах, за да разкажа как е минало всичко, но този път злият старец не каза нищо, дори не ми обърна внимание, не отмести поглед от тавана дори да ме погледне.
Ядосах му се страшно и му рекох “ Какво се големееш, старче, да не мислиш, че теб смъртта ще те отмине?” А той се усмихна на тавана и отвърна:” Няма да съм аз първия, синко”
Исках да го блъсна, но ме обхвана жал над едва надигащите му се мощи и излязох от стаята, като си обещах повече да не вляза в нея, докато не го видя на смъртния му одър.
Глупово обещание, дадено от глупава младежка гордост, но аз го спазих.
Мина още време, а аз пусках само една слугиня да влиза в стаята на дядо ми и да му носи храна и да го почиства, когато е нужно. Затъмних прозорците му, накарах да изнесат всички лампи от стаята и в нея вечно беше душно и мръсно. Малцината приятели, които имах ме укоряваха открито за това, но аз не можех да се спра, сякаш нещо ме подтикваше да правя това, а злобата ми към стареца нарастваше ден след ден.
И да, магазинът за платове пропадна окончателно. Едвам изкарвах пари за прехраната ни. Вече нямаше мечти за пътешествия и непознати страни, защото нищо не бе останало от онзи младеж, който дойде от чужбина преди толкова време и наперено пое юздите на бащината си търговия.
А аз обикалях около стаята на дядо ми, не можех да се спра, сякаш нещо ме влечеше към това място, нещо, което пееше на същите струни, като злото, изпълнило душата ми.
Една нощ истината се разкри пред мен и проумях всичко.
Прислужницата на дядо ми беше избягала отдавна и аз бях назначил една стара бабичка, която недовиждаше и недочуваше и редовно забравяше вратата полуотворена,та в цялата къща се носеше непоносима воня оттам.
Стори ми се , че в стаята на дядо ми има някой.
Надникнах през цепнатината на вратата и видях стаята цялата осветена. В нея имаше мъже и жени, бяха стотици, изпълваха въздуха на стаята и той не можеше да се диша, бяха всякакви – знатни и бедни, красиви и грозни, но всички неизменно бяха страшни, защото виждах в лицата им онова безразличие към живота, което можеха да имат само създания от ада. Всички те прислужваха на дядо ми, надпреварваха се да му угаждат, хранеха го с храни ,които никога не бях виждал, пояха го с напитки, за които никога не бях чувал, грижеха се за тялото му, сякаш е цар на царете.
Ала дядо ми стоеше със затворени очи и не помръдваше.
Изведнъж той сякаш усети присъствието ми, изви глава и се опита немощно да изхрипти “Махни се оттук, Мигел”,но създанията до него го чуха , усмихнаха се и един мъж дойде да ме покани в стаята.
“Той ли е? Добре дошъл, добре дошъл” казваха останалите, а дядо ми се опитваше да проговори и да направи кръстен знак с ръка.
Аз влязох, сякаш теглен напред от същата нишка, която ме бе дърпала толкова нощи дотук и се озовах сред нагорещения въздух и сенките, които продължаваха да си шушукат и да ми се усмихват с празните си очи.
“Не се страхувай, ти не си последният” каза мъжът, който ме бе довел и като посочи към леглото на дядо ми, додаде:”Той е последният.”
“Не е възможно!” извиках аз “Той ще умре съвсем скоро, аз го виждам, той е толкова стар, живи мощи е!”
Сянката ме погледна в очите и отвърна:”Не, той няма да умре преди теб... Защото той ще бъде последният...... Дядо ти, Мигел, казваше, че ако се страхуваш от ешафода, можеш да останеш последен, така ти се пада повече живот, един вид той ти дава живот от себе си по милост, и ние му бяхме благодарни за този живот и тази милост. Затова сега сме тук.”
“Ние живеем с неговия живот” “Ти не си последен, не се бой, смъртта на първите е лесна и бърза” “Баща ти умря бързо, дори не разбра” “Не се страхувай”

Събудих се на другата сутрин и мислех, че съм мъртъв. Когато се надигнах, видях, кървавите парцали, които бяха останали от дядо ми и разбрах. Брадвата беше в ръцете ми, когато дойдоха стражарите и никой не ми я взе, докато не стигнах дотук. До стените на затворническата лудница.

Понякога сънувам дядо ми и в съня ми той не е мъртъв. Казва ми:”Убий ме, не мога повече” И чертите на лицето му бавно се стопяват и се превръщат в собственото ми лице.

Друг път сякаш виждам около себе си сенки на жени и мъже.

Здравето ми е желязно. Годините минават и оставят сиви нишки в косите ми, но не и болести и болежки. Дават ми време и живот – да си помисля. И аз мисля, мисля непрестанно за това, че трябва да има милост на този свят, която да е постижима, дори и за последния.