автор: alisa_wonderland

Измръзналите очилати къщи,
протегнали за милостиня дворове,
с напукана надежда се обръщат
след стържещите ауспуси на хората,

чиито зимни гуми и вериги,
и всичките им бързи ламарини,
и даже магистралите не стигат,
та някой да докара дим в комините.

Не стигат да им върнат аромата
на втасал смях и песента на крачките.
Проскърцващият гъдел на вратата
сега е пусто ехо от спирачки,

които профучават и замират
и пръскат с кал беззъбите огради...
А зъзнещите къщи не умират.
Те помнят разораната си младост.

Те помнят разцъфтелите си покриви
и жадните трапези под асмите си,
и раклите си с грейналите рокли,
и нивите си, рошави от жито...

И клюмат къщите като врабчета,
накацали проскубано в безкрая.
А вместо ангелите, самолети
ни носят на крилете си към рая.