автор: sia

За любовта разбира се, всички говорим за нея.
Един ден, един баща дойде в кантората, даде ми четири златни кръстчета -
да се осветят в една църква, за семейството.
Беше просто познат, но знаех, че има три деца - би трябвало да са пет
кръстчета. Нищо не питах. И той нищо не каза. Бях чула, най-голямото му
дете има проблем с наркотиците... Бащата беше самоуверен, усмихнат,
изглеждаше като човек, който има и може всичко.
Момчето беше с него - около шестнадесет години, погледнах го -
не долових никаква емоция.
Мина време, бащата дойде пак - синът му беше умрял.
В една градина, свръхдоза.
Беше гневен, не му давали вещите на детето от полицията.
Взех ги, след задължителните формалности. Бащата изглеждаше все така
самоуверен. Но срамът, който идваше от него, ясно показваше, че страда...
После, дойдоха внезапно думите - бил направил всичко, за да го спаси,
когато разбрал... даже не го оставял и секунда сам - бягал и продавал
всичко... Слушах го и спомних си думите на един доктор - да не се "вдавам"
толкова, просто били негодни наркоманите...
В годините срещнах още такива "негодни" деца, повечето от тях
оцеляха и спасиха и близките си...
Често си мисля - да съм можела, тогава, да кажа на този баща,
че срамът убива, че този срам убива...
Искам да съм можела да му кажа, че аз бих дала пет кръстчета за
освещаване и бих носила и неговото - на врата си,
докато трябва... без да се срамувам.