автор: svilka

Имало навремето навътре във гората,
извисявайки над всички си рогата,
обикалял всеки слънчев ден,
той казвал се елен.
Красотата му била огромна,
а гордостта му никак не била е скромна.
Обичал той пред всички да се хвали,
и поздравявал ги, че красотата му били видяли.
Имал песен, пеел я на глас,
но само той я слушал във захлас.
"колко много аз съм си красив,
вир като погледна, чак съм завистлив.
Всеки трябва на мене да слугува,
и никой друг не ме интересува".
Разхождал се така, той важно във гората,
и изобщо не поглеждал надолу към листата.
Минал през на бобъра дома,
който за малко не искарал си ума.
Помощ бобъра поискал, къщата си да поправи,
а той веднага му отказал, без изобщо да се бави.
Нататък елена сам си продължил,
но попаднал на капан изгнил.
Не успял да направи елегантен скок,
въже го дигнало на клон висок.
Отчаяно завикал за помощ той,
и за късмет видял приятел свой.
Друг елен минавал бил отдолу,
помолил да го свали на земята отново.
Но другия на красотата си се възхищавал,
и му казал, че не искал с това да се е занимавал.
Оставил го да си виси той на въжето,
а бобърът си минал отдолу със детето.
Искал бил помощ и от него ношия елен,
бобърът замислил се какво направил този ден.
Поискал от елена на него да бил се извинил,
после без проблеми на земята го свалил.
Елена даже къщата му бил поправил,
и полезна поука от деня си той направил.
Видял накрая как стоят нещата,
че истинската красота била е във душата!