автор: apostolicia

Петък е. Ден тринайсти, за протокола.
Краката ми са пълни с олово, тежат ужасно и едва ги движа. Дали да не си направя изследване за тежки метали в кръвта?! За малко да стана неволен участник в поне три ПТП-та. Какво им става на тези мъже? Нали бяха строхотни шофьори? Или това е един от многото митове, които са насадили в мозъците ни. Към обяд влизам в бясна полемика с колега от столичния офис – прехвърчат искри. Най ме вбеси, като (риторично) попита дали мога да му посоча жена, която е автор на някакво откритие или изобретение. И как да има, човече! Имало е времена, в които се е смятало за срамно жената да умее да чете, ако случайно се е научила на друго, освен да дундурка бебета, да върти домакинство и да бродира безполезни кърпички, няма никакъв шанс да се омъжи и завършва живота си или на клада, или изтощена от работа, тежка дори за мъж. Мале, как я обичам тая тема, ама нямам време да се разпростирам. Тегля на колегата една хубавка майна и го пращам да вади корени в областта на ирационалните числа. Към седем вече треперя и всичко ме кара да викам истерично в отбранителна позиция. Хвърлям пикапа, като голям камък, насред паркинга – нямам нерви да паркирам. Обикновено мъжът ми се справя с тази нелека задача, паркингът е така нагъчкан, че даже на виртуоз, като него, му е трудно. Обаче вкъщи сме в траен военен конфликт. В траен военен конфликт или не, армията трябва да се храни. В петък вече е немислимо да е останало нещо от сготвеното миналата неделя. Едни яйчица... Абе кви яйца, няма ли китайски ресторант, няма ли пицерии в този град. Я, всеки да се оправя поединично! За първи път от години заспивам на дивана още в осем.