автор: Pebble

...И пак сенките отстъпват място на тъмата
и пак глад запали огнено очите...
Кога да последно видях светлината , в кой забравен сън?
А сън тоз - като без душа останала сълза...
В онази нощ проля се багрена вода
и изгорена от слънцето избрах тъмнината аз,
а може би това от по-рано е, но паметта с кръв се задави-
опияних се от свежа болка сладка.
От тогава познавам само светлината на свещите по входните врати,
сияйната мъгла около моята гробница,
познавам и шепота на събуждащите се сенки в мрака,
бържащи да се поклонят на прокълната кралица.
И къпака на моето легло, почернен с болка,
и знаците на смъртта, начертани от неизвестна светица,
изпълнени с мнителна тревога...
Единственото, което надигайки се виждам
от бездната на онзи сън , без който не мога
и всеки път събуждайки се, аз се прощавам с него,
с това, което напълва пролятата кръв с вина.

Готвейки се отново да се заслушам в стонове и викове
на същества, приличащи на ме-напомнящата жива.
Готвейки се да се вгледам в мъждукащият блясък
на оцъкления в истерия поглед,аз трябва
отново в себе си да приглуша това що излиза
от дълбочината на онези чувства, от мене позабравени...
Гладът е неутолим и тази болка си отива
в онази скръб, където светлината и живота са скрити.

Потоците кръв не ще огасят пожара от страдания,
а сълзите не ще напоят злобната печал,
родена от моите неизбледнели, минали изживявания,
студени като палачески стан.

...и така на залез слънце в мен влиза тишината
от моя последен в онзи стар живот сън,
а после нощта шепти ми в душата
"Събуди се безсмъртни - сенките отстъпили са място на тъмата."