Винарят престарял наля си кана вино, седна
под увехналата си асма и спомни си как
тачел няквга любовта.
Надигна каната, на
дух изпи до капка течността и в очите блесна
мъничка сълза. Спомни си как бе изпратил син,
жена и дъщеря.
В избата и ден, и нощ посрещаше всеки изгрев
нов. Вино за утеха сътворяваше за бедняците и
за заможните мъже. В дома си беше като гост-
прибираше се преуморен и от умората си лош.
Чакаше го неговата хубава жена. Така премина
й живота, все да чака своя мъж.
Прибра се с грозд от новата реколта за любимата,
но не я завари у дома. Бележка бе оставила с
няколко тежки, прощални слова. Оставяше го за
вечни времена, а бе време на виното да сложи
захарта.
Сина и дъщерята щастливи скитаха се по земята.
Намериха любов, създадоха деца, а той самичък
остана с виното под увехналата си асма. Много
прегрешил, опрадвадаше го младостта…
В избата пристъпи и от бурето пепелта избърса.
Спомни си колко бе щастлив, а сега – сам и немърлив.
Виното – алкохол, лечител, в дългите дни
едничък негов другар. Източи последната капка,
каната пресуши, а в нея ромоляха горещите сълзи.
Старият винар – сам и късно помъдрял. И до късна
нощ под увехналата асма споделяше мъката,
споделяше си участта. Всичко за виното, за веселбата
даде старият винар, но да върне пак жената и децата
не намери нивга цяр…