автор: ptichka

Не обичам страха.
Най-много от всичко не обичам страха.
Но не този детски и наивен страх, а страхът от неизвестното.
Не умея да опиша какво става с мен, когато усетя това чувство.
Много ми е тъжно. Често плача даже.
Изникват спомени, образи...умът ми се очертава в неясни граници.
Не разбирам какво точно искам.
Не мога да се намеря! Губя се!
И тогава................АТАКА! Мислите почват да стрелят по мен. Една по една се забиват в съзнанието ми и чак бодът, като стрели....и главата ми почва да скрибуца като раздрънкано пиано.
Ей, няма ли някой музикант наоколо, който да настрои пианото, че мислите ми нещо са фалшиви......До-ми-сол- ла-фа-ла-ре-до-до-до-добре де - аз ще вляза в ролята на музикант .
Сядам на пианото и започвам да свиря.......натискам клавишите и в такт с музиката мислите започват да излитат една по една. Всяка мисъл прилежно си чака реда и отлита с поредната нота.Страхът, промушил се някъде там между звуците се разпръсва и изчезва в пространството далече от мен.

Но аз не мога да свиря на пиано и все тъй страшно се страхувам.
До - ми- фа -ре- сол -до-ре - фа-фа ФАК ! ФАК! ФАК!