автор: mirabilis

Майката на Янко избяга с един зидар още преди синът им да навърши две години. Баща си той никога не бе виждал, нито пък бе чувал нещо за него. Отрасна при баба Оли – самотна стара жена, озлобена от
всички неудачи, които и се бяха струпали в живота. Всъщност тя не беше лош човек, особено когато си пийнеше от ефтиното вино, купено в близката кръчма. В такъв момент Янко можеше да измъкне от нея някоя дребна пара, срещу обещанието да поседи и да послуша несвързаните и приказки. В началото той наистина сядаше и слушаше, но по –късно му ставаше противно, особено когато баба Оли стигнеше до момента, в който баба Оли започваше да проклина бившия си мъж и Евдокия, дьщеря си. Тогава Янко се измъкваше полека навън и се затичваше до същата кръчма за кутия цигари, с които искаше да оправи горчивия вкус в устата си. Обикновено не успяваше – в устата му ставаше още по-горчиво, но той никога не си го признаваше, особено пред момчетата. И без това беше по –малък и по –дребен от тях. Трябваше много да внимава да не го изхвърлят от тайфата, защото тя бе всичко, което имаше. С тайфата беше по цял ден – скитаха край морето с прашки в ръка, прехвърляла се през оградите, за да оберат още зелените зарзали и бадеми, мятаха по някой и друг камък към прозорците на големите и красиви къщи от горната махала. Понякога улучваха. Понякога ги гонеха и преди още да са метнали камъка и тогава те се спускаха с всичка сила по улицата надолу, като отронени камъчета под стъпките на някой тежък човек.
Обичаше да го гонят. Беше много добър в бягането – най-добър от всички, по-добър дори от Бъчвата, който им беше нещо като главатар и който много се гордееше с прякора си. Обикновено пръв пристигаше в Свърталището – една малка порутена къща, която не се обитаваше вече от години. После един по един пристигаха и другите, а той си давеше вид, че се е отегчил да ги чака. Може би затова му излезе и прякорът – "Заека". В началото го харесваше, но после, когато започвала да му намекват и за другото качество на това животно, той се смръщваше и започваше да гледа с див поглед. В такъв момент беше готов да направи всичко, за да докаже, че не е страхливец. Другите сигурно това и чакаха – подмамваха го да върши неща, за които със сигурност можеше да загази. И той ги вършеше. Понякога му се разминаваше. Друг пьт отнасяше по някой ритник. А когато открадна 1000 лв. от къщата на бай Стефан го поивикаха в полицията и най –сетне и той се сдоби с досие. Сега вече по нищо не отстъпваше на приятелите си.
Когато тръгна на училище, баба Оли си отдъхна – мислеше си, че там най –после ще могат да го контролират и да го научат на нещо. Скоро обаче разбра, че се е лъгала. Момчето се отнасяше враждебно към всички и те му отвръщаха със същото. Той не можеше да понася зализаните физиономии на съучениците си, чистите им дреки и вечното им натягане пред учителите. Обикновено гледаше през прозореца – ако се надигнеше малко, можеше да види и морето. Тогава му ставаше по –леко, представяше си, че часовете са свършили и е вече там, доглу, в Свърталището. Скоро започна да бяга от час и откри, че по този начин лесно може да се спасява. От учителите не се страхуваше. Към тях изпитваше безразличие и леко презрение. Никога не се заинтересува от това, което говореха в час, а скоро разбра, че и те не се интересуват от него. Понякога това го ядосваше и той правеше нещо, само за да ги предизвика. Когато ги чуеше да му крещят, той се ухилваше злобно и си излизаше навън, доволен, че е успял да ги извади от равновесието им.
Баба Оли вдигна ръце от него и престана да се интересува от съдбата му. Тя не забелязваше неколкодневните му отсъствия от къщата. Беше изпаднала в странно вцепенение, като прекарваше по –голяма част от времето си край кухненската маса, с неизменната чашка прокиснало вино. Често пъти Янко не намираше нищо за ядене в шкафа, но това не го учудваше. Просто така си вървяха нещата в тази къща и двамата обитатели ги приемаха такива, каквито са.
Баба Оли издържа още няколко години. Янко беше вече пораснал и се оправяше сам, когато тя най –после напусна света, който и беше опротивял.
Опитаха се да изпратят Янко в интернат, но той избяга на няколко пъти. Вече беше станал тринайсетгодишен. Определиха му настойник, отпуснаха му социална помощ и той продължи да живее по същия начин.
Постепенно обаче тайфата се разпадна. Някои от по –големите момчета напуснаха града. Бъчвата влезе за една година в затвора. Тези, които останаха, бяха решили да правят поведение и започнаха все по –често да се измъкват, докато накрая на Янко му писна и престана да ги търси.
Не чувстваше самота – поне до момента, в който се появи новата учителка по литература.
Беше в началото на осми клас. Янко беше повтарял вече две години и се чувстваше най –зрелия в класа. Тя дойде направо от института – красива, скромна, с непохабено желание за рабста.
Още първия ден разбра, че ще има проблеми с класа. Бяха диви и непокорни. Мълчанието, с което я посрещнаха, тя изтълкува правилно – проучваха я мълчаливо, за да открият слабото и място. После щяха да атакуват, а щом спечелят първата битка, нямаше какво да ги спре.
Тя направи отчаян опит да ги заинтригува с нещо. Започна часа си с някаква предварително приготвена книга за морета, за пътешествия и приключения. Зачете се, увлече се от четенето и не чу първите подхилвания. После сама не разбра как стана така, че всички заговориха, после се развикаха , започнаха да се замерят с учебници, сякаш тя въобще не съществуваше. Опита се да ги укроти, но те въобще не я чуваха.
Беше готова да се разплаче, гледаше безпомощно около себе си и когато вече беше решила, че се е провалила, изведнъж се чу някакъв силен глас:
– Спрете веднага.
Беше Янко. Стоеше изправен върху чина и гледаше заплашително около себе си.
Шумът веднага спря.
– Аз искам да слушам – тихо каза той, като отчетливо изричаше всяка дума.
Никой повече не се обади. Янко слезе от чина, погледна към учителката и спокойно каза:
– Моля Ви, продължете.
Тя продължи да чете и така мина часът. След като звънецът удари, той бързо излезе от стаята и се вмъкна в тоалетната. Затвори се, запали цигара, затвори очи и се помъчи да си спомни как звучеше гласът и.
Рени излезе замислена от класната стая.
– Колежке Александрова – чу тя зад гърба си гласа на директора и веднага се извърна. – Как мина първият час?
– Добре, струва ми се – отговори тя някак неуверено и без да иска ускори крачка, за да не изостава от него.
– Как се държа моето приятелче, Янко? – продължаваше да разпитва директорът, докато влизаха в учителската стая.
– Кой беше Янко? – опита се да си спомни тя.
– Един дълъг, слаб, с жълта коса и лице, надупчено от младежки пъпки.
– О, той ли? – усмихна се Рени. – Струва ми се, че той ми спаси часа.
И тя разказа накратко какво се беше случило.
– Странно – зачуди се директорът. – Това въобще не е в неговия стил. Обикновено той е инициаторът на всички неразбории.
След часовете Янко се помота из училищния двор с надеждата да я види.
Най –после тя излезе от сградата и тръгна надолу по улицата. Беше толкова дребничка, с черна, късо подстригана на черта коса, облечена в бяла блуза и червена пола, стигаща до коленете. Приличаше повече на ученичка от горните класове.
Той вървя около пет минути след нея, после свърна в една уличка и слезе към морето. Изтегна се на топлия пясък и се загледа в хоризонта.
От този ден нататък той не изпусна нито един от часовете и. Тя вече не четеше от своите книги, но това, което говореше, беше винаги увлекателно.
Един ден Янко се престраши и след края на часа се приближи до катедрата.
– Онази книга – започна той и пристъпи притеснено от крак на крак. – За пиратите....
– Искаш да ти я дам? – отгатна тя.
– Да – изчерви се той целият, като се проклинаше наум.
На следващия ден тя я донесе.
Янко лежа цял следобед на плажа и я прочете цялата. После се разходи по брега, обхванат за първи път от една мечта. Чувството, което изпитваше, му беше непознато – някакво смесено чуество на възторг, спокойствие, свобода и любов. Той изведнъж бе видял себе си като моряк на един от онези големи кораби, които толкова често беше наблюдавал на пристанището. Тази идея изведнъж го завладя и изпълни съществото му с един нов копнеж, съвсем непознат досега.
На следващия ден върна книгата и взе нова, също толкова увлекателна. Прочете я и поиска нова.
– Можеш и сам да си ги избираш от библиотеката – предложи му Рени.
– Предпочитам Вие да ми ги избирате – промърмори той, загледан през прозореца.
Тя се усмихна и се съгласи.
А той вече знаеше, че щом завърши осми клас, ще пътува по моретата.
Годината измина неочаквано бързо. През юни Янко навърши 18 г., качи се на един рибарски кораб и отплува.
В града се върна чак след три години. Беше се променил толкова, че в училище трудно го познаха. Лицето му беше гладко, косата – късо подстригана. Походката му беше спокойна и уверена, като на мъж, който знае какво иска от живота.
Старите му учители не можеха да повярват на очите си. От онова момче, което ги ядосваше в час със своята грубост и злоба, нищо не беше останало. Сякаш морето бе измило от душата му всичката мътилка, наслоена през детството.
Рени се беше омъжила и бе излязла в отпуск по майчинство.
Янко се усмихна и си тръгна. Влезе в първата кръчма, която се изпречи пред него, напи се и късно през нощта се повлече към къщата, която му бе останала в наследство от баба Оли.
На другия ден я продаде, взе парите и изчезна от града.
Върна се отново след десет години. Беше обиколил целия свят, но кой знае защо си беше останал самотник. Спечелените пари проиграваше и проливаше с колегите си из пристанищата. Не пожела да си изгради свой собствен дом. На брега никой не го чакаше, нито пък имаше къде да отиде.
Първо обиколи града и установи, че хората го бяха забравили. Всичко се беше променило. Къщата на баба Оли я нямаше. На мястото и се издигаше луксозна бяла сграда на два етажа, оградена отвсякъде с метална ограда. На мястото на Свърталището също имаше нова къща. Съвсем нов изглеждаше целият град.
Сградата на училището му се стори смалена и овехтяла. Само тук като че ли всичко си беше същото. Учителската стая си беше на същото място, някои от учителите си бяха същите. Някои го познаха. Разпитваха го какво прави.
– Къде е госпожа Александрова? – попита най –после и той.
– Погледнаха е го втренчено, после му обясниха, че си е в къщи, но е много бална.
– Болна?– учуди се той – От какво?
– Получи преди една година инсулт – отговори му учителката по математика.
– Не може да бъде ! – подскочи той. – Та тя е толкова млада.
Нещо започнаха да му обясняват, но той не ги чуваше. Излезе набързо от училището и се запъти към дома и.
Откри я неочаквано лесно. Стоеше на двора, отпусната в плетен шезлонг.
Беше напълняла, косата и бе леко омазнена и съвсем безцветна и безформена. Пръстите на ръцете и бяха изкривени, а очите и гледала безцелно напред, като че ли не го виждаха.
– Госпожо Александрова ... – едва проговори той, задавен от болка и изненада.
Тя се размърда, очите и се отправиха по посока на звука и го загледаха с блуждаещ поглед.
Той пристъпи към нея разплакан – така, както никога в живата си не бе плакал, докосна сгърчената и ръка и замря неподвижно пред нея, задавен от непосилна болка.
Тя се опита да каже нещо, но устните и само мърдаха, неспособни да издадат някакъв звук.
– Аз съм Янко – проговори най-после той. Вашият ученик, моряка.
Тя най –после го позна. Надигна и двете си ръце, после безсилно ги отпусна.
Той започна да и разказва за себе си, за корабите, за далечните морета и непознатите страни, които беше обиколил.
Сълзите и капеха по лицето, което сякаш се проясни и отново доби предишните си нежни очертания. Тя изглеждаше толкова самотна и изоставена тук, на този стол, в тази малка градина, далеч от учениците си, съвсем забравена от всички, които някога може би са я обичали.
Янко стоя край нея дълго, като не спираше да и говори. Разказваше и за всичките си самотни години, за детството си, за това, как тя се появи внезапно в живота му и как без да съзнава, преобърна всичко в него.
После той си тръгна съвсем изтощен, като след дълга, мъчителна болест.
Дълго обикаля града, без да съзнава какво точно върши. Разминаваше се с хората, без да вижда лицата им, следвайки само сивия път пред себе си. По едно време чу, че някой го вика, но не се обърна. После някакви стъпки го настигнаха и една ръка го задърпа.
– Ти ли си бе, Заек? – попита нечий глас и той трепна от този прякор, който не бе чувал от детинство.
Пред него стоеше огромен мъж. Янко го гледа две –три секунди, после изведнъж го позна.
– Я гледай ти, Бъчвата! – възкликна тай с неочаквана радост. – Какво правиш бе, приятел ?
– Какво правя, мотая се наоколо – отговори Бъчвата ухилен.
Янко изведнъж бе обхванат от страшна веселост. Той заговори оживено и припряно задърпа своя някогашен приятел към кръчмата. Затрупа го с хиляди въпроси, като не спираше да говори за себе си. Шегуваше се, смееше се с цяло гърло и се наливаше с ракия по случай добрата среща.
Някъде късно вечерта двамата бяха съвсем пияни.
– Глупости – мърмореше Бъчвата. – Само се хвалиш.
– Виж кво брат, – тежко изрече Янко, като се мъчеше да изговаря думите правилно. – Аз никога не лъжа. Никога! – натърти той .
– Не лъжеш – захили се Бъчвата. – Да, ама цяло шише ...
– Не вярваш – със съжаление изрече Янко. – И ще съжаляваш за глупостта си.
И двамата бяха съвсем пияни и провличаха думите си.
– Келнер! – извика важно Янко.– Една бутилка от най-хубавото ти уиски!
И той извади от джоба си две банкноти от по 50 лв.
– По-добре се откажи – изхили се Бъчвата.
– Ти глей сега кво става – закани се Янко, взе шишето с двете си ръце и го надигна към устата си.
Отпи глътка, две, три и продължи да пие все по-бързо и по-бързо от прозрачната течност. Чувстваше, че е всичките му вътрешности изгарят и че не може повече, но пак продължаваше да се налива, обхванат от някакъв бяс, още и още, докато престана да усеща вкуса на течността. Нищо друго в този живот вече нямаше значение, важното беше само това – да изпразни бутилката до капка, сякаш от това зависеше животът му, сякаш от това зависеше животът в целия свят. С всяка глътка го обземаше все по –голямо озлобление към оня Бог, който така си нареждаше нещата в този свят, без да се замисля, без да търси някаква справедливост, сякаш нарочно обзет от желанието да се забавлява. Но този път не беше познал. Този път той, Янко е по –силният, защото нямаше да чака определеният му час, а още сега, в тази минута ще се качи там, горе, за да му потърси сметка за всичко.
Бъчвата гледаше изумен и не можеше да помръдне от мястото си. Всичко ставаше толкова бързо, че той не можеше да реагира – съвсем като хипнотизиран.
Янко допиваше последните глътки от бутилката, изправен на крака, настръхнал, с изцъклени очи, съвсем подивял, неприличащ на себе си, неприличащ; на човек.
После изведнъж се срути на масата, изпусна шишето и само леко изхърка, когато сърцето му се пръсна.