автор: Slon-Madrigal

“Да се съберем за осми март, да се видим” Едната жена беше по-млада, другата – по-възрастна. Носеха еднакви дебели шушлякови шуби. Заедно влязоха в сладкарницата.
Пък и денят беше късметлийски. Първо – духаше съвсем слаб студен вятър и слънцето грееше вече цял следобед, второ – пуснаха заплатите в банкомата и трето – в сладкарницата имаше свободна маса с три места точно до витрината. Седнаха, свалиха тежките палта и се заеха с пастите. “Кремът е много хубав – лек е, не е маслен” “Да бе, наистина, да не повярваш.” “Как сте вие, как изкарахте баба Марта” “ Ами нали знаеш, както винаги, даже свалих вече мартениците, много пречат вкъщи”
По-младата не беше свалила мартениците си, цялата й китка беше опасана със слоеве бели и червени конци , тук таме с мъниста, камъчета и възелчета пъстри нишки. По-възрастната я наблюдаваше внимателно отстрани и довършваше пастата си, без да бърза. Предвидливо беше седнала срещу вратата, заради шиповете. “Аз забравих да те питам как си, не се ли оправиха малко нещата с гърба ти” попита по-младата и следващите десет минути преминаха в подробен, но нетрапчив отчет за състоянието на шиповете на по-възрастната, за масажите и лекарствата, които другата прилагаше, като дори имаше момент, в който по-младата жена написа името на някакво ново лекарство за мазане върху гърба на касовата бележка, която сервитьорката междувременно беше донесла.
Те не бързаха за никъде, затова платиха – поравно, въпреки, че младата поиска да плати цялата сметка. “Имам повод, сигурно знаеш” каза тя и разговорът за шиповете постепенно пресъхна, неподклаждан от никого.
“Аз така или иначе щях да те поздравя, но вие не се обаждате никакви” каза предпазливо по-възрастната.
“Нямаме време с Иван, знаеш как е” отвърна по – младата и се усмихна разсеяно . “Толкова много неща имаме покрай Герганка”
“ Много се радвам, да ви е жива и здрава”
“ И ние така се надяваме, разбира се, да ни е жива и здрава. Направиха й всички прегледи и всичко е наред, представи си, детето е здраво.” Започна по-младата и като сгъваше салфетката си, добави: “ Абсолютно всичко е наред с Герганка. Ходихме и на лекар, и на психолог, всичко е както трябва за дете в първи клас. Само, че няма да я пуснем в първи клас. Психоложката каза, че след една година ще може, но сега не. Ще я спрем с комисия и така”
“ А вие знаехте ли, когато я вземахте преди Нова Година, че ще е така” попита тихо по-възрастната и внимателно отклони погледа си от събеседницата си. Другата жена сгъваше на малки парчеца салфетката и продължи да говори към покривката на масата:
“ Не мога да ти кажа, че не съм очаквала. Знаех, и като я видях в дома, така ми се прииска да си я взема, разбираш ли, казваха ми, че не може да говори, чувах я как се мъчи, но пак ми се искаше да си я прибера. А то знаеш ли какво излезе според психолога? Не е насилие, не са я тормозили. Тя първо за това я изследва. Два месеца я наблюдавах лично аз. Такива неща ми наговори за тия домове Георгиева, че съм стояла будна цели нощи и ходех да наблюдавам Герганка нощем как спи, мислех си, че нещо съм пропуснала през деня. Но не беше това , нямаше нищо общо, просто там не са говорили с нея, разбираш ли? Не са говорили изобщо, имало е много деца там, нямали са време за нея и така... И така никой не я научил да говори. Е, тя издава някакви звуци, по малко, ако се вслушаш, ще чуеш как казва “леля” “ям” и още има, но не може да говори... А психоложката каза – не може да се развива речта без да ти говорят, да ти обърнат елементарно внимание... И така са се получили нещата. Не е болна, не е идиот, не е малоумна, тя просто не може да говори, защото никой не й е говорил до сега.”
Двете жени помълчаха малко, пастите бяха отдавна изядени, салфетката - прилежно сгъната на шестнадесет слоя и хвървена при остатъците от пастата. Хората навън ставаха все повече заради хубавото време, слънцето продължаваше да грее ярко както целия предиобед, а по телевизора в заведението някъкъв синоптик се пънеше да обяснява как щяло да завали съвсем скоро с гръмотевици.
После по-възрастната попита: “Ако мога и аз да помогна с нещо, кажи?”
Младата вдигна очи от масата, погледна я и каза: “Как да не може , ще ти дойдем на гости, ще прочетеш една приказка и готово”.
Възрастната се за пръв път се усмихна, макар и съвсем леко, а младата се оживи още повече и протегна ръка, за да й покаже една от мартениците, украсена с голямо синьо мънисто “Това ми е от Герганка, мамо. Тя сама я избра и ми я сложи” каза тя и оправи мартеничката така, че мънистото до се вижда най-отгоре.