Бяха изминали поне 20 дни откак Джиро напусна двореца на Кимицуро Согабе. След разговора с Тадаши много въпроси не му даваха мира. Винаги бе искал да се изяви, да бъде герой, но най-малко бе очаквал това да се случи толкова скоро и то в ситуация, която и най-смелите му мечти не бяха предвиждали.
Нова война, това се очертаваше и макар Тадаши да бе говорил някак смирено, предубедено дори, Джиро вярваше, че изходът от конфликта ще е добър за Ямато. Той познаваше добре тези земи. Макар да бе роден и израснал в най-северните краища, след като се записа във войската имаше възможността да види и опознае онези другоземци и езичници, които живееха извън пределите на страната му. Въпреки, че обитаваха същия остров, те бяха различни, най-вече в разбиранията си за живота. Предвождани от сурови, но неграмотни владетели, тези хора не познаваха добре даже езика на неговите деди. Джиро знаеше, че отвъд морето, на запад живеят образовани и културни люде. Бе слушал за тях много, включително от своя баща, който на младини бе търгувал в Азия. После Мемо Катарибе бе решил да избере уседналия и спокоен живот на земеделец и в последните години не бе излизал извън границите на собствените си владения. Това обаче не се отнасяше за неговия син. Джиро, който иначе вярваше в провидението и божествената намеса в живота на хората, смяташе също, че ако човек желае достатъчно силно нещо, то един ден ще се сбъдне. Случилото се преди дни в замъка на неговия крал потвърждаваше мислите му. Не че не се колебаеше и не си задаваше въпроси. Един от тях бе, например как и по какъв начин ще помогне на страната си като се изкачи високо в планината. Може би Тадаши вярваше, че тук Джиро ще е по-близо до слънцето.
А то наистина бе красиво. Младият човек се огледа около себе си. Сега, в ранния следобед на поредния ден самота. Скалите, покрити със сивкавозелен мъх, бяха огряни от светлина. Идеше пролет наистина и за пореден път тя изпълваше сърцето му с омая. Оттук Джиро виждаше надалеч. Отвъд хълмовете, които вече бе отминал, все още загатваха за себе си по-ниските места на Ямато, където хората се бореха за поминъка си. Някъде там беше и голямото море с огромните черни земни късове, преживели много трусове през дългия си живот. Това на изток. А на запад амбициозният и любопитен млад мъж не можеше да види друго освен назъбените скали на планините. Към тях тъкмо бе тръгнал и краката му вече се бяха поуморили от непрекъснато катерене все по-нагоре.
Отвреме навреме поглеждаше към пояса си. Затъкнат в него, все още увит в седефенобелия плат, висеше мечът на Слънцето. На Джиро се искаше да го разгледа по-добре. Не бе имал тази възможност в двореца, а после тръгна на път твърде бързо за да се занимава с дреболии. Сега така или иначе трябваше да избере място за да пренощува, така че този път реши да обърне внимание на своята придобивка. Разбира се, бе трудно да нарече оръжеието свое. Знаеше, че мечът ще е в него само докато трае тази война, даже по-малко, ако не му бе съдено да я преживее.
Огледа се за подходящо място и избра една малка горичка – все същите рехави трънаци, но разположена в ниско дере – достатъчно добро място за пренощуване. Постла наметалото си на коравата студена земя и седна върху него. Извади от торбата каквото бе останало от провизиите – една суха оризова питка, изсушено месо, имаше и достатъчно вода в кратунката, която му бе подарък от неговия баща – чуждоземна вещ, която Джиро много уважаваше.
Озърна се за неочаквани гости, макар в това време на годината и по тия височини да бе малко вероятно изненадващо посещение, и се захвана с храната. Като привърши, пийна малко вода и доволен реши да разгледа меча. Беше го сложил до себе си на земята и сега го вдигна, развърза връзките на плата и го извади като го държеше с две ръце. Сега, на вече слабата светлина на слънцето, забеляза, че по острието има надпис, който за съжаление не разбираше. Джиро знаеше да чете и пише, но този език му бе непознат. Което бе по-лошо, не приличаше по нищо на неговия и затова бързо се отказа от опитите да разбере какво пише. Имаше и издълбани някакви красиви знаци, които струваше му се, напомняха на нещо като дракон. Джиро бе виждал подобни рисунки на картите, които баща му обичаше да разглежда понякога в свободните си часове.
Замисли се. Не му се вярваше Слънцето да бъде унищожено толкова лесно, както се притесняваше Тадаши. А и тази Принцеса на пролетта, като всяка жена вероятно преувеличаваше опасността.
Тъкмо се отпусна върху наметалото, като подложи голямата си кожена торба под главата, когато усети как някой го докосва по рамото. Беше ръка, изненадващо топла и приятна на допир. Извърна се рязко за да задоволи любопитството си. Зад него бе застанала красива млада жена, много добре облечена и стори му се, твърде уверена в себе си. Джиро понечи да се пошегува с новодошлата, но тя му направи знак да замълчи.
- Аз съм Шиммей- Принцесата на пролетта – жената се поклони учтиво на Джиро.
- По-хубава си, отколкото те описват, Господарке.- младежът скочи от мястото си и също се поклони. В главата му обаче се въртяха не дотам почтителни мисли. Не му се вярваше това да бе богиня, но си замълча.
- А ти си по-добър отколкото очаквах!
Джиро се зачуди дали го взима на подбив или просто е твърде изискана. Като не знаеше какво да направи или каже той понечи да целуне крайчеца на бледозелената й дреха. Богинята, или пък тази, която се представяше за такава, позволи на младежа да покаже обичайното за такива случаи възхищение като през това време го гледаше по-скоро с любопитство.
- Виждам, че Тадаши е изпълнил заръката ми. Последвай ме.- каза тя, и без да дочака отговор леко повдигна полите на дрехата си и тръгна нагоре към склона, който Джиро бе решил да премине едва на следващия ден.
Следва