Черешите
Черешите... Преди 2 години писах за тях. Не се учудвам, че ме последва и Арт Бъкуалд в "IHT". Сherry (Prunus pensylvanica)-blossom time, багрите на есенните листа, зелените светофари, зелените пари, ваниловия сладолед и третата симфония на Малер - дяволски трудно е да се намери човек във Вашингтон, който да остане студено безразличен към поне едно от тези неща. В паметта ми е закътан сладък вишнев спомен. Вишневата градина в Траката, розовите облаци на цветовете, после плодовете - червени и сочни като устните на 16 годишна персийска красавица. След това на сцената излизаше
дядо ми Тракидис - пееше арии от "Рейнско злато", а ръцете му грижовно прибираха плодовете от дървета. Идваше ред да чудодейства баба ми Полихрония. Как го правеше - не знам, но всички вишни доброволно и с удоволствие влизаха в стъклени буркани. Бурканите после попадаха в тъмната и студена тюрма на огромния й долап, надлежно заключван с три катинара. През зимата тюрмата се отключваше и устата ми привестваше освободените от затвора плодове. Sweet memories ... Обичам вишните повече от Платон и Кисинджър взети заедно. А през 50-те години Масалитинов ми каза: "Джимо, помни, че ако в първо действие цъфти вишна, то във второ действие долитат птиците".
Хичкок
Хичкок обичаше жените повече от вишни. Особено блондиките, такива като Грейс Келли, Ким Новак и Типпи Хедрен. Падаше си и по чуждите произведения, стига нещо в тях да му се бе понравило. Така се получило и с повеста на Дафни Дьо Морие "Птиците". Хич, както го наричаха неговите приятели, казал на сценариста си Еван Хънтър: "Забрави за тази повест. Ще вземем от нея само името и идеята, че птиците нападат хората. Останалото ще пресътворим наново...". Когато го запитах как е успял да накара птиците да му се подчиняват по време на снимките, без да е свети Франциск Асизки, той ми отговори: "Джимо, просто ги хранех!"
Тутракан
Пролетта отминава.
Птиците плачат и
в очите на рибите - сълзи.
Башо
За пролетта, вишните и птиците може да се пише безкрай. Дали тази тема може да девалвира, както казват, че става напослъдк с нобеловите награди? Казват също, че световният климат се променя - затоплял се. В моите спомени зимите са люти, а нобелистите достойни. Нобелу нобеловото, както обичаше да повтаря моят приятел Иво Андрич. Помня как случаят благоволи да да събере двама ни в Тутракан. Бе мразовитият февруари на далечната вече 1967 година. Участвах в 23-я редовен конгрес на световната организация на орнитолозите - вече бях почетен член на лигата за защита пернатите крилатохвъркати. Андрич пък и тази година не бе пропуснал гребния поход Виена-Исмаил и 80 процентовия ледоход го бе затиснал неумолимо в Тутраканския пристан. Вечер и двамата бяхме свободни и се отдавахме на сладко безделие в изискания и приветлив ресторант Пеликанско гнездо - един истински Хеликон на свободния дух и първокачествените балкански манджи (апропо, ресторантът затваряше чак към 5 часа и то за да може персоналът да направи задължителната в онези години утринна гимнастика). Подранилото утро на 21 феврурари бе като зла мразовница - силен североизточен вятър, ниски, почти до кръста облаци, леденица - минус 23 С. С кипнала от първокачествения Мавруд кръв се прибирахме с Андрич в топлите хотелски стаи. Малко преди да се разделим видяхме сцена, която като с мощно орало избразди паметта ми. По заледения Дунав се носеха впрягове - в големи ескимоски нарти, влачени от освирепели Брашовски глигани, седяха огромни бели ТърнуМъгурелски вълци, загърнати в дебели мечи кожуси. Едни държаха факли с хищни еднометрови огнени езици, други - двуцевки, с които прострелваха утринна тишина. Пробиващият си с мъка път изгрев се омесваше с фантастичното зрелище - кавалкада от шейни, свистене на плазове, гърмежи, мирис на барут, ледена река и зимна мъгла. Онемяхме.
- Джимо, the faster you run, the bigger is fun! Въобще, драги Димитри, на всяка вечер съответства равна по-продължителност и противоположна по главоблие утрин! Нобелу, нобеловото!
Тези думи на Андрич съм запомнил така добре, както и текста на бойскаутската си клетва.