автор: kristi

Искам просто да пиша за това-онова,
за среднощната близост между две колена.
Да свирукат безгрижно между ямб и хорей
бързодишащи стихове, да танцувам... О,кей?
Искам всичко да бъде като в приказен сън,
като първото влюбване на врабците навън.
Да преминем през много, през девет земи
и душите ни голи да потръпват... Дали?
Дали моето искам не е онзи порок,
който дните ни плисва и погубва ни? Стоп!
Тази сложна машина от добро и от зло
всъщност не е причина да не сме колело
съвършено устроено - без начало, без край.
Да ни спъват въпросите: Кой? Защо? И познай
колко още ще бъдем между тези звезди,
сред които пътуваме и дори ни боли.
И дори се обичаме, и дори се множим.
Ах, какво самовричане! Неизменно броим
колко стъпки остават до последния миг
и скръбта ни узрява след предсмъртния вик.
Натежала, отронва се и потъва в пръстта.
Мъдростта ни догонва я и след миг – светлина.
Всичко пак се повтаря между две стъпала,
не достигнали края ни пречиства сълза.
Просто малка отсрочка за това-онова,
за среднощната близост между две колена,
за да светят и утре окосени треви,
нацелувани устни и злини, добрини...
И надежда красива между ямб и хорей -
не за двама, за трима оцеляла надежда.
О,кей?