автор: gitchka_gramatikova

Под злачното сочно със слънце небе
блуждаеше път, разпънат от векове.
По него, изтънял до кост от прахта,
крачеше човек с лице като смирна.
Изоставил и дом, и огнище смълчано,
той търсеше оная синя птица, която
със радост и щастие дарява света.
Да засели сърцето му - облак невзрачен –
с лъч надежда – ромон на тиха река.
Чул бе от другите хора човекът, че
Синята птица обитава високи хълмисти
места. Че прилича на райската птица
по прелест. И пее като славей красиво.
Затова й приготви желязна клетка,
и хляб, и вода. Да заживее в мир с нея,
додето осъмне пред вратите на Рая
и поеме отвъд по широките тучни поля...
И вървя, и дълго за птицата приказна
гледа. Зимата се премени във хубава
пролетна дреха. По къси панталонки
заприпка босоногото лято по камъните.
Прошумоляха на изпроводяк полите
на есента по килим от листа. И пак
на зимата вълчия вой мъжът долови,
дирейки късмета си от ранни зори.
Лицето му – повяхнала бяла смирна.
Годините – шепа жълъди събрани –
прокъсаха джоба му и се подаваше
жална тъга. Нямаше край. Бе пропилял
своя живот. А птицата синя не видя.
С нея и Щастието, сияйно и мечтано,
отлетя като писък без тънка следа.
Прашасал и грохнал от дългото скитане,
човекът пое обратния път към дома.
Там го чакаше все същото студено
огнище. И масата, отрупана докрай
със блюда самота. Но на стобора, край
пътя извит, кацна оная Синя птица.
Тя впери изучаващо благи и умни очи
към дома на човека с умрели мечти.

25.11.2008