автор: ficho

Чух как сред клонака свирука скорец
и дори не усетих болка.
Аз паднах заклет като втори стрелец
в Първи Квантунски полк.

А малката птичка – скорец или дрозд,
ме погледна – подсвирна си, но не отлетя.
Аз лежах върху дъхав ливаден откос,
а нейде свистеше коса.

И понеже денят беше дълъг и жарък,
а пък аз за къде и да бързам, естествено,
някак тайнствено с птичката разговарях,
и се връщах тайнствено в детството.

И пред нея разкрих най-голямата тайна –
за рода на самотните Втори стрелци.
Аз, последен от тях, си отивах незнаен –
брат на славни незнайни бойци.

Ние бяхме достойни и непобедими,
всеки имаше силна и алена кръв
и се беше заклел на смърт в името си
никога да не стреля пръв.

Ние в битка за правда проливахме кърви,
ние бяхме калени и смели бойци.
Ние падахме в бой, но не стреляхме първи –
поколения Втори стрелци.

Ние бяхме. Но вече не сме между живите –
на един милиард километра.
Погледнете наоколо. Видяхте ли? Има ли?
Ние спазихме своята клетва.

Аз докрай удържах
свойта клетва за вярност.
Аз не съм издал четата.
Вече всички са в гроба
и тайното трябваше да стане явно.
Така казваше клетвата.

Ще ви кажат, че нямало клетва такава,
че това са изгубени древни слова,
че сега са на мода парите и славата –
помислете – какво от това?

Вие питайте дрозда или всеки скорец
даже на сто километра –
Всеки може да стане втори стрелец.
Така казва клетвата.