автор: hristam

С него се познаваме от цяла вечност, ако се понапрегна, може и да се сетя как сме се запознали, но едва ли е нужно. Сигурна съм, че ще ме разберете – има приятелства, чиято сила остава непроменена от времето и обстоятелствата. И знаеш, че на този човек можеш да се довериш за всичко, както и той на теб, защото това, което ви свързва е лишено от всякаква корист и егоизъм.

Още не мога да повярвам, че се случи.
Винаги съм се чудила как някои хора намират за странно и едва ли не невъзможно едно такова приятелство между мъж и жена, поради представите си, че присъствието на сексуален елемент в една такава връзка е неизбежно. Нищо подобно – случвало се е да спим на съседни легла, и на мен и през ум не ми е минавало да го приема като нещо различно от най-добрият си приятел. Че аз и на приятелките си не се доверявах толкова, колкото на него, беше в течение на всичките ми връзки, както и аз на неговите. Моите бяха малко на брой, но пък с интересно развитие и обикновено с твърде неочакван финал. Кой знае защо губех интерес, когато нещата започваха да се задълбочават прекалено, чувствах се някак притисната и ограничена, вместо поне да се полаская от чувствата, които съм предизвикала.
Той не пропускаше да ме поднася за това и искрено се забавляваше от тази ми черта, която повечето хора съвсем не биха одобрили. Понякога се включвах и аз, защото чувството му за хумор страшно ми допадаше, но пък имаше и моменти, когато го срязвах доста безцеремонно, вероятно защото се чувствах твърде объркана и сама не разбирах защо всеки път постъпвам по този начин. Можех да бъда доста кисела и заядлива и той го знаеше чудесно, но за толкова години не помня това да е вгорчило сериозно отношенията ни. Е, разбира се, имало е моменти, когато здравата сме се посдърпвали, но това е естествено да се случи и между най-близки хора.
Но пък има други едни неща, които и през ум не може да ти мине, че могат да се случат в една такава връзка, и когато това стане се чудиш какви да ги вършиш от тук насетне. Става дума за чувства, доста по-различни от чисто приятелските, или казано накратко – за любовно обяснение. Как, за бога, се постъпва в случай като този?
Вероятно ще кажете, че това е строго индивидуално и зависи от куп неща. Сигурно е така, разбира се, но това не помага много. Особено когато въпросният човек от доста време има сериозна връзка и ти си приела и двамата като едно щастливо събитие в живота си.
Типично в мой стил се опитах да обърна нещата на шега, макар вътрешно да бях тотално объркана, защото виждах, че той съвсем не се шегува. Обаче аз бях все пак твърде близка с тях, бях в течение на всичките им планове и смятах, че връзката им се развива чудесно.
- Криза в отношенията? – предположих, опитвайки се да бъда трезвомислеща, провокирана от печално сериозното му изражение.
Той поклати глава.
- Ако имаше някакъв начин, изобщо нямаше да ти го кажа – почти сърдито изрече. – Не вярвам да мислиш, че ми е лесно. Особено като знам как реагираш в подобни случаи...Но те обичам. И не мога да променя нещата.
Трескаво търсех подходящите думи , докато той също така трескаво ми обясняваше, че решението да ми сподели това съвсем не е спонтанно, а е резултат на дълго и мъчително обмисляне, в края на което е разбрал, че е готов да поеме всички рискове, просто защото иначе не може. Но в главата ми точно в момента цареше пълен хаос. Кой знае защо изтърсих, че не е избрал подходящия момент да ми го каже, като че ли изобщо можеше да има такъв при отношения като нашите. Той ме увери, че разбира чудесно как се чувствам и е готов да ми предостави колкото време ми е нужно, за да изясня нещата сама за себе си, което аз приех като много удобен начин да се измъкна, и му казах, че е време да тръгвам. Истината е, че ми се щеше да си плюя на петите както обикновено, само че този път ми беше ясно, че няма да е лесно.
Как се загърбва едно такова дългогодишно приятелство с човек, който се е превърнал във важна част от живота ти? До такава степен, че понякога дори не е нужно да разговаряте, защото прекрасно усещате мислите и настроенията си. Както и в момента, разбира се, защото преди да кажа каквото и да е, той хвана ръката ми и ме задържа.
- Знаех си, че ще опиташ да си тръгнеш. Но не вярвам да можеш. От сърцето ми не можеш да избягаш.
После стана рязко и бързо си тръгна, оставяйки ме напълно зашеметена от романтичния апломб на думите му, така нетипичен за него. Сърцето му, и таз хубава! Ако нечие сърце беше на път да се взриви, това без съмнение беше моето. Бумтеше силно и като че ли избиваше всеки опит за трезва мисъл в главата ми, и единственото, което ми хрумна да направя, беше да оставя събитията да се развиват от само себе си.
Изобщо нямаше да го търся, не ми се и мислеше колко щеше да ми е тежко, но за момента просто не виждах друго решение.
Той също не ме потърси в следващите дни. От общи познати научих, че вече не живее с приятелката си, и това ме накара още повече да се свия в черупката си. Измъчвах се ужасно, защото си давах сметка колко му липсвам, а и той на мен – също, но бях много объркана и се страхувах да предприема каквото и да е. Имах огромна нужда да излея някому мъката си, но на кого, след като единствения човек подходящ за целта беше точно причината за него.
Идеята да споделя с непознат се породи съвсем спонтанно, след като започнах да си разменям лични бележки в един форум. Подейства ми разтоварващо факта, че човекът отсреща винаги е готов да изслуша терзанията ми, не се натрапваше, не даваше мъдри съвети и напътствия, но беше на линия всеки път, когато се нуждаех от него. Докато общувах с него си направих някои изводи, най-важния от които беше, че има една празнота, която с нищо не може да бъде запълнена, и с времето сякаш става все по-голяма и болезнена. А никога не съм си и представяла, че празнотата може да боли.
Съгласих се да се видим само защото се оказа, че живеем в един и същи град, а и защото ми беше приятно да разговаряме. Той беше от този тип хора, които усещате някак близки още след първите разменени реплики.
В първия момент си помислих, че приликата е твърде голяма, в следващия – че се припознавам, но след това ми стана пределно ясно, че това е той. Приятелят ми от цяла вечност. И нямаше нужда да си казваме каквото и да е, разбира се. Просто всичко си дойде на мястото.