Ти протегна ръка, а имаше Нея.
Аз подадох ръка и безмълвно живея.
Тя до тебе– мъдра, тиха, красива,
аз в нощта ти- ефирна, дива самодива.
Тя до теб бе пъстра в краски, тъгуваща есен
дала ти сладкият плод на своята вярност,
аз - живата пролет на звънката песен,
за тебе жадувана, отминала младост.
Тя бе за теб зима - ледена, студена
уютна по своему и топла във мраз.
Аз - твоето лято, с пареща жар дарена,
горяща във страсти и пурпур в екстаз.
Тя бе твоя откъсната роза червена,
до болка позната, ухайна, бодлива,
Аз - орхидея пъстра, на тебе дарена,
екзотична, пъстроцветна и дива.
Тя бе отлежалото, спящото вино,
хладно, прозрачно, пивко и бяло
Аз– червено,горещо, пенливо,
жарко потъващо в твоето тяло.
Тя бе смолиста планинска гора,
рееща вечно в небесни простори.
Аз – цъфнала липа
ароматна, омайна в утринна зора.
Едната до болка позната самота,
а другата, дар на любовта.
Едната в нощен залез- нейна суета,
а другата в изгрев и сияние за тебе живя.