Момбея разтърси дясната си ръка. През цялото време пръстите му се схващаха и се налагаше постоянно да ги изтръсква силно. Тялото му отдавна се бе вдървило, но все пак можеше да го пойзвие съвсем лекичко в двете си настрани.
Помазването
Момбея разтърси дясната си ръка. През цялото време пръстите му се схващаха и се налагаше постоянно да ги изтръсква силно. Тялото му отдавна се бе вдървило, но все пак можеше да го пойзвие съвсем лекичко в двете си настрани. Залегнал заедно с Деа и Гарсия зад ниския парапет на един от къщните покриви, и той и те нямаха никаква възможност за някакво по-свободно движение. Нощния порой ги бе измокрил до кости, и дори сега капризното време не ги оставяше на мира. Лекото безконечно ръмене продължаваше да опъва до крайност нервите им. Няколко петела вече се бяха обадили от различни посоки, но небето оставаше все така тъмно и страшно. Денят все още се криеше зад тежките дъждовни облаци. Все пак това да-ваше по-голямо предимство на стайлите се наоколо заговорници.
Отвреме на време тъмнокожият мъж надзърташе през тънък процеп в каменния зид и успяваше да погледне към безлюдната улица долу. Мястото бе много добре подбрано от “безименния” мъж от кораба. Точно в този отсек улицата имаше леко стеснение, а от двете страни перпендикулярно я пресичаха други две улички. Заст-ланите с каменни плочи, те имаха чувствителен наклон, идвайки от горната част на града. Точно в растоянието между двете пресичащи главната улица, излизаше трета тясна уличка, която се спускаше надолу към пристанището. Именно на този ъгъл бяха заели позиция тримата техини. Заедно със залегналите мъже на отсрещния покрив щяха да поемат колата, в която предполагаха че ще се намират двамата пленници.
- Тук за пръв път ще влезем в битка, Момбея. – прошепна Деа.
- Да, досега само сме говорили за това, но сега трябва да го направим. – отго-вори по същия начин тъмнокожият войн – И няма да има връщане назад.
Девойката го погледна в очите и примижа вместо отговор.
- Аз съм готова! – добави миг по-късно тя – Мисля че направихме добре че оставихме момчетата на борда. Трябва да ги върнем живи на родителите им.
- Така е, но рано или късно ще трябва да се изправят пред това предизвикател-ство, Деа. – отбележи Момбея.
- Да, но вчера, когато капитанът дръпна и повали Калас назад, пребледня целия. – подхвърли с ехидна усмивка девойката.
- Е, ако изобщо ми е личало това пребледняване – няма да споря. Изтръпнах когато познах момчето. – засмя се тъмнокожият мъж на свой ред.
В този момент от другата страна на Деа Гарсия изцъка с език и направи знак с пръст на устата си да запазят мълчание. Чу се тракане от камъче върху каменните плочи.
- Това е второто. – прошушна Гарсия – Трябваше да са три нали?
- Три... – повтори Момбея и погледна през пукнатината.
Тракането се чу още веднъж. Това беше сигнала, който бяха уговорили още снощи преди да заемат местата си по покривите и нишите в уличките. Сега трябваше да очакват около двеста юдински пехотинци и конници да преминат под тях. Ако сега изпуснеха възможността да освободят двамата пилигрими, то до обяд бащата и дъщерята щяха вече да се намират в разположения близо до града юдински легион.
Тъмнокожият орел стисна с дясната си ръка лежащия до него лък, а с лявата започна да избира стрела от колчана на гърба си. Всичко на всичко засадата се състоеше от двадесет и пет човека, така че всяка от тях трябваше да попадне в целта си. Деа и Гарсия също започнаха да се приготвят.
Южната страна на улицата се изпълни с шум от стъпки и конски копита. Ритмични и организирани те наближаваха бързо към мястото на засадата. Освен тропота от движението и пръхтенето на конете не се чуваше никакъв друг шум. Явно отрядът бързаше да напусне Калиополис.
Тръпки преминаха по гърба на Момбея. Цял живот се бе подготвял за този момент и сега когато трябваше да застане лице в лице с мрачните воини на Империята гърлото му започна да се стяга. Сърцето му заби по-учестено и само след миг имаше чувството, че ще разкъса гърдите му. Пое си дълбоко въздух, за да овладее лудото бумтене вътре в себе си, но безуспешно.
Шумът от стотиците крака и конски копита приближаваше неумолимо. Смразява-щия дъха звук се смеси с металическото подрънкване на броните им. Мрачни и тайнствено красиви, лицата на воините излязоха зад ъгъла. Страхът и ужасът сякаш бяха вплели дългите си безформени пръсти в тъмните им коси и ги разпиляваха на вятъра. Черни като ноща очи гледаха безизразно и празно напред.
Построени в четири безконечни колони юдините вече навлязоха в отсека. Някъде в средата между колоните се движеше тежка обкована цялата с метални плочи кола. Прилична на огромен съндък тя се теглеше от три чифта гигантски черни коне. Точно в тази каруца трябваше да се намират и двамата пленници.
Момбея се понавдигна много внимателно. Главите на първите стражи преминаваха вече под тях.
- Момбея. – каза почти на ум младата девойка до него – Не забравяй, че духът на Тринити е в сърцата ни и той ни дава силата и смелостта да надделеем над тези пълчища долу.
Как ли Деа бе усетила колебанието му? Или просто случайно бе налучкала... Това оставаше без никакво значение: уверената ръка, която държеше неговата и най-вече думите на истина, които изрече, обуздаха сърцето му. Орелът отново стисна извития си лък и постави стрела на тетивата. Подгъна крака в коляното си и се навдигна леко на лакти. Тялото му се напрегна, готово да излети като стрелата, която опъваше пред себе си.
Откъм южната пресечка се чу тракане, което премина в тътен от няколко такива. Последва го сблъсък. Същото се чу и от страната на другата пресечна улица. Това беше уговореният сигнал. Тъмнокожият гигант скочи. Опъна лъка си докато не усети че достигна до предела на оръжието и пусна тетивата. Стрелата изсвистя и се зъби, пронизвайки един от стражите. От устата на жертвата се откъсна смразяващ стон, който се сля с морето от викове и крясъци. Седем или осем горящи коли, засилени по двете странични улици от заговорниците, се бяха разбили в стените на къщите. Дървените коли пълни със слама горяха като факли, отделяйки задния и предния край на юдинския конвой. Глух пукот, последван от множество други разби на парчета една от каруците. Натъпкани с пълни делви с олио и останалите коли се взривиха почти едновременно. Дъжд от огън и керпич се изля върху главите на смаяните юдини. Като огнена река олиото се разля по каменната настилка, поглъщайки десетките гърчещи се тела. Паниката в редиците на черните стражи вземаше своя връх. Огнени езици и порой от свистящи стрели ги заливаха безмилостно.
Колчанът на Момбея почти се бе опразнил. Войнът пускаше стрелите си с из-ключителна точност. Коленичили в страни от него Гарсия и Деа също не му от-стъпваха. От отсрещните покриви останалите едемски бойци, свършили стрелите си, бяха започнали да хвърлят камъни.
Тъмнокожия орел не изпускаше от поглед подвижния затвор на двамата пленници. Две от колелата на колата се бяха подпалили, но Момбея се надяваше металните плочки по стените на огромния съндък да позабавят огъня. Пробивайки с последната си стрела бронята на един от нещастниците долу, гигантът бързо се изправи и скочи от покрива. Тежката му подгизнала от дъжда тога се свлече от раменете му като парцал. Сякаш тонове паднаха от плещите му. С дясната си ръка той измъкна висящата на кръста му брадва и я завъртя пред себе си. Тежкото синкаво острие описа широка дъга пред гърдите му. В краката му се свлякоха двама юдински стражи. С бързината на пантера чернокожият войн си запробива път между пламналите тела. Още на няколко пъти се наложи да използва секирата си, достигайки до спрялата кола. Четири от конете бяха мъртви. Телата им лежаха посечени във впряговете и частично бяха обгоряли. Останалите два полудяли от страх се опитваха да се измъкнат, но безуспешно. Телата на събратята им ги бяха затиснали.
Момбея се огледа. Трябваше бързо да пререже ремъците на мъртвите животни и да впрегне отново другите две. С поглед потърси Деа и Гарсия, които своевременно също го забелязаха.
В този миг в тътена от битката, откъм гърба му се чу кратко изсъскване. Орелът мигновенно отскочи в страни и се претърколи. Нечие металното острие глухо се за-би в косматия конски труп. Със същата бързина, с която избегна острието, Момбея се изправи и грабна от земята изпуснатата секира. Кръвта му замръзна, очите му се отвориха широко и замалко щяха да изхвръкнат от орбитите. Забулен с огромна черна качулка насреща му стоеше войн различен от останалите юдински стражи. Височината му надвишаваше почти с две глави неговата. Лицето му бе изцяло скрито и само някакъв студен, спиращ дъха блясък надничаше във формата на два малки пламъка. От къде изникна така ненадейно? От покрива със сигурност трябваше да го е забелязал.
Юдинът измъкна дългото острие на меча си от животното. Из под тежката качулка се чу ръмжене, което не можеше да се уподоби на никое познато.
- Да, и на мен ми е приятно. – озъби се Момбея насреща му.
Самият той се очуди как намери сили да изрече това. Но почти веднага подигра-вателната нотка го напусна. Мечът на непознатия войн се стовари с такава сила върху издигнатото пред гърдите му острие на брадвата, че той се стовари на земята. Искри от сблъсъка на двата метала го заляха. Последва втори удар, който благодарение на бързината му успя да разбие само плочата под него. Изправяйки се орелът замахна от долу на горе с брадвата си. Но тежкият му удар, който той смяташе за свой специалитет, бе париран от меча. Ядосан и уплашен Момбея се завъртя и нанесе удар в страни. Но юдинът се извъртя леко и отново без затруднение посрещна синкавото острие на брадвата.
Орелът не можа да повярва на очите си. Противникът му без никакво видимо усилие посрещаше ударите му, които биха разбили на парчета дори щит. И същевременно мечът на юдинът се стоварваше така жестоко, че единствено бързината му и здравината на секирата успяха да го спасят.
В ума му се стрелна бърза мисъл за бягство. С периферното си зрение Момбея потърси път за отстъпление. Но единственият такъв се оказа под корема на единият от конете, където орелът светкавично се свлече. Чу се пукот, след което от тялото на горкото животно се изляха вътрешностите му. Мечът на юдина го бе разсякъл почти на две. Затиснат от трупа на коня и вонящата му карантия, Момбея понечи да се измъкне, но твърде безуспешно. Огромното острие на меча се бе изтеглило назад, за да се стовари за последен път. Орелът инстинктивно си пое дълбоко въздух и напрегна мишците си до скъсване. Костите и сухожилията му изпукаха в опита да повдигне разлялата се отгоре му безформена маса, но отново опитът му се увенча с неуспех. Будуването през ноща върху покрива и студеният дъжд бяха изпили доста от силата му. Момбея склопи безпомощно очи в очакване на безмилостния удар. За миг тишината погълна хомогенният фон от крясъци и предсмъртни викове. В ушите му остана да препуска само безумния ритъм на собственото му сърце. Устата му пресъхна от веднъж, а ноздрите му се изпълниха със смразяващия дъх на смърта.
Тънко, остро изсъскване го накара да отвори отново очи. Същия звук отново прелетя над главата му и глухо се заби в черната мантия на замахващия с меча. Дея и Гарсия бяха застанали на ръба на покрива с опънати до скъсване тетиви, прицелвайки се внимателно.
Стрелата, която улучи юдинът, го накара инстинктивно да се обърне и в същия този момент да получи още два точни изстрела в гърдите. От устата му се изтръгна глух звук. Огромната му фигура леко се олюля напред. През цялото му тяло преминаха конвулсии.
- Продължавайте! Не спирайте! – изкрещя оплелия се в червата Момбея.
Нови две стрели се забиха в гърдите на юдина. Конвулсиите преминаха в гърчове, които подкосиха краката му и той се свлече на колене. Мечът му се изплъзна от ръката и той падна по очи върху каменната настилка. Но двамата техини не спряха да го обсипват със стрели, докато не заприлича на игленик.
Това даде възможност на Момбея да се посъвземе и да събере малко сили. С ръмжене подобно на мечка, той успя да “изплува” и да се изправи. Без да губи време потърси брадвата си с поглед. Съзря я близо до копитото на останалия жив кон, който обезумял от страх се опитваше да се отскубне от впряга си. Цвиленето му се издигаше над шума от битката, която вече бе започнала да затихва. Момбея сграбчи юздите на изплашеното животно и силно ги дръпна надолу. След това прегърна потната му глава и започна нежно да му шепне нещо. След около минута конят видимо се поуспокой. С помоща на Дея и Гарсия, които своевременно се бяха смъкнали от покрива разпрегна труповете на останалите пет животни. Избутвайки тежката кола теглена само от единединствен кон, тримата успяха да я прекарат до уличката, която слизаше до пристанището долу.
Масивните колела на дървения “затвор” затопуркаха по кълдъръма. Колата бързо набра скорост по стръмното надолнище, като на моменти Дея и Гарсия опъваха юздите му, за да убият инерцията. Скоро Момбея ги изгуби от погледа си, и наду-вайки малкият си рог, който до сега висеше на кръста му даде сигнал на хората си за отстъпление.
Центъра на юдинския конвой бе унищожен почти напълно. Близките до взриви-лите се коли редици също бяха пометени от огъня и стрелите на заговорниците. Но крайните флангове бяха успяли да се поокопитят и започнаха да се пренареждат. Стрелците изчезнаха от покривите така, както се бяха появили. Без да се бави повече тъмнокожият орел побягна през глава надолу след изгубващата се кола.
Няколко слънчеви лъча бяха успяли да пронижат тежките оловни облаци. Под тях мокрите покриви на няколко къщички проблеснаха. Но скоро мрачната пелена от-ново сключи сивите си пръсти над Калиополис. Само огнените езици продължаваха да се протягат все още над къщите, отразявайки се със студени отблясъци високо в небето.
Когато Момбея излезе от тясната уличка и стъпи на павираното пристанище, той успя да види как тежката кола и ескортиращите я техини преминаха по мостика на големия платноход. Недалеч назад нечовешките ревове на преследващите ги юдини започнаха да се чуват все по-отчетливо. Като мощен поток те набираха сила по стръмнината и скоро щяха да разбунят набраздената езерна повърхност.
- Стрелците, бъдете готови за стрелба! – извика познат глас някъде от палубата.
Двадесетина тъмни силуета изплуваха като призраци от леката мъгла, която беше започнала да се спуска над Ендор, и застанаха до перилата на кораба.
- Вдигайте, котва! – изкрещя Момбея с всички сили.
След това с бързината и ловкостта на котка той се хвърли, успявайки да се хване за една от страничните метални лаисни, които опасваха дървения корпус. С още по-завидна сръчност той се покатери по останалите издатини и прескочи перилото.
С дрънчене идващо от металната верига на котвата платноходът започна бавно да се отделя от брега. Платната отдавна бяха вдигнати, така че плавателният съд бързо обърна носа си навътре към забуленото в мъгла езеро.
Озверелите юдински тълпи изкочиха от улиците излизащи на пристанището. Об-лаци от стрели със зловещо съскане се понесоха към отделящият се от пристанището кораб. Като градушка множеството остриета затракаха по дъсчената палуба. За щастие нито една от тях не влезе в целта. Прикрилите се плътно зад перилата заговорници се изправиха светкавично и изтреляха в отговор своя залп. Няколко от юдинските бойци се свлекоха. Секунди след това от брега отново изсвириха тетивите на арбалетите, но и този път без никакъв успех.
- Останете по местата си! – прозвуча гласът на Момбея.
Миг след това нов облак от стрели се изсипа над платнохода. От борда на кораба не последва отговор. Минута по-късно огромните му платна се сляха с гъстата мъгла. Юдинските тетиви продължаваха да звънтят, но вече все по-отчаяно. Момбея и спътниците му вече бяха излезли от обсега на вражеските стрели.
Остър, спиращ дъха рев проряза плътната завеса и се разтвори в необятната шир. Глас, който накара тъмнокожият орел да изтръпне отново. Нима надупченият от мисиеретови стрели юдински гигант бе сред бойците на пристанището?! Вперил поглед назад, Момбея преглътна тежко и нервно подръпна заострената си брадичка.
- Не се притеснявай! Юдините безумно се страхуват от водите на Ендор. – прозвуча дрезгавия глас на Ремия зад гърба му.
Капитанът бе поставил десницата си върху рамото на орела и го наблюдаваше с поглед, потвърждаващ казаното от самия него току-що.
- Водите на Ендор... – промълви на себе си тъмнокожият гигант - ...Да как ли пък няма да се страхуват...
Тайнствената усмивка, която се появи върху изплесканото му с мърсотия лице, смени уверената физиономия на капитана с подозрително любопитство.
- Водите на Ендор са вражески за юдините. – подхвърли през рамо Момбея.
- И явно доста късмет за хора като нас. – допълни с усмивка Ремия.
- Точно така, приятелю. Тези води съдържат живот, за който много от едем-ляните дори и не подозират. Тези води са жертвени води, извиращи от сър-цето на Царя.
- Какво? Какво сърце? – повдигна недоумяващо рамене капитана.
- Говоря образно. – поясни орелът.
- Аха! – отвърна Ремия, като забрави да си затвори устата – Защо ли предвкус-вам, че в скоро време ще науча още някои новости?!
Момбея го погледна хитро и повдигна безучастно рамене.
В този момент зад гърба на тъмнокожия гигант отекнаха чифт стъпки. Обръщайки се той срещна пълното, зачервено от сутрешната прохлада лице на малкия “беглец”.
- Здравей, Момбе! – каза Калас с нескрита радост в очите си – Толкова се радвам че те виждам отново...
Орелът му се усмихна и приятелски го потупа по бузата. Отдавна малкият дебеланко не бе го наричал “Момбе”. А сега за пръв път от няколко месеца насам той отново можеше да види добрия и искрен стар приятел пред себе си.
- Отворихте ли колата? – попита Момбея.
- В момента я отварят. Малко е обгоряла отвън, но се надявам Теодора и баща й да не са ранени! – отговори Калас.
Без да разговарят повече двамата заедно с капитана се запътиха към центъра на палубата. Там заобиколен от моряци и бойци съндъкът на колела стоеше без-мълвен и целия опушен. С тежък чук в ръка Гарсия се опитваше да разбие огромен катинар поставен върху единствената малка вратичка. “Само дано не са се задушили!” – повтаряше Дея, като нервно сновеше наоколо. Най-накрая масивната ключалка изтрака и се пръсна. Вратичката също се откачи от пантите си и от вътрешността излезе пушек. Без да губят излишно време няколко от бойците нахълтаха в колата и след около минута изнесоха пленниците. Положиха ги без-жизнени върху мократа палуба.
- Живи са! – извика Дея, след като провери пулса им – Напраете им място, за да могат да дишат!
Първо жената се раздвижи. След това старецът също отвори бавно очи и си пое дълбоко въздух. Ледената тишина, която бе обзела палубата бързо бе сменена от превъзбудените възгласи на хората наоколо. Калас премина през плътния обръч и помогна на дамата да се изправи. Сияещата му усмивка сякаш вля допълнителни сили в изтощеното тяло на Теодора и след секунди тя успя да стъпи здраво на краката си. Двама от бойците се опитаха да повдигнат и баща й, но от устата му се откъсна болезнен стон и той отново се отпусна безпомощен на пода.
- Счупиха му крака. – успя да промълви Теодора.
- Явно и теб не са те пожалили. – отбеляза Дея, като оглеждаше насиненото й тяло – Хайде, момчета, помогнете ми да ги приберем на топло.
Без да чакат следваща покана няколко от мъжете внимателно повдигнаха стареца и го понесоха към капитанската каюта. Подкрепяна от двете страни от Калас и Дея Теодора запристъпва бавно след останалите.
На палубата останаха само дежурните моряци, които продължиха да си вършат задачите и част от бойците, неспиращи да се взират в призрачната мъгла. Тишината отново превзе кораба и само откъслечни подвиквания и изречения се сливаха с плисъка на малките езерни вълнички по дървения корпус на платнохода.
Часове по-късно плътната завеса продължаваше да покрива езерната повърхност. Корабът се движеше бавно, като платната му се издуваха едва забележимо. Капитанът Ремия бе застанал на носа и със сключени от напрежение вежди се взираше напред. Отвреме на време отваряше малка кутийка, която поставяше на нивото на очите си и оставаше така за няколко секунди.
- Намалете хода! Трябва да сме вече близо. – наруши тишината той.
- Кое е близо? – избумтя с плътния си глас Момбея.
Капитанът потрепна. Явно не бе усетил приближаването на тъмнокожият гигант.
- Намираме се в средата на Ендор. Всеки момент очаквам да навлезем в залив-чето на един от трите езерни острова... – отговори Ремия, като продължаваше да се взира напред – ...Колко е дъното? – извика той през рамо към някой от екипажа си.
- Осемнадесет фута* и половина. – отговори кратко някой от средата на палу-бата.
- Спуснете котвите! – изкомандва гърлено капитана.
Веднага откъм задницата, а след това и откъм носа издрънчаха метални вериги, които с бавно стъргане спуснаха огромните тежести към езерното дъно.
- Тук оставих галерата си на котва. Скоро юдините ще изпратят калиополски кораби след нас, а езерото не е много голямо... Ако ме разбираш какво искам да кажа. – обърна се отново Ремия към събеседника си.
- Трябва да сменим кораба ли?
- Мисля, че ще е най-добре да го потопим. Така ще покрием следите си, а пък и платноходът няма да попадне в ръце им. – отговори капитана без дори да трепне.
Момбея присви устни, като не сваляше поглед от загорялото от слънцето лице на мореплавателя. Определено, хладнокръвието и решителността, с които Ремия про-йзнесе последните си думи му направи силно впечатление.
- Защо така безчувствено си готов да потопиш платнохода си? – попита орелът – Нима не изпитваш и най-малка привързаност към този красив кораб?
- Не и ако тези чувства могат да бъдат фатални за нас. – отговори хладно ка-питана – Има и по-важни неща от едно парче дърво.
- Ами!... Нещо по-важно от собствения кораб за един капитан?!... – погледна го подозрително Момбея – И какво може да бъде то?
Ремия остана безмълвен. Тъмнокожият техин усети че скоро ще получи отговор и остана също тих. Оказа се прав. След тиха и продължителна въздишка капитанът промълви:
- Отмъщението. Отмъщението – то все още ме държи жив и ме кара да про-дължавам ден след ден да бродя из моретата и да търся справедливост. То е моето вино, от което се опиянявам и най-вероятно ще бъде и моята отрова.
Ремия спря за миг да си поеме въздух, колебаейки се дали да продължи. Момбея постави десницата си върху рамото му, сякаш да му покаже че може да му има пълно доверие. И явно възрастния мъж разбра това и продължи:
- Преди единадесет години акустирахме със същия този платноход в едно от митийските пристанища, за да се запасим с вода и храна. Не планувахме да оставаме дълго на котва, затова от екипажа слезе само една малка част. Тогава синът ми ... заедно със съпругата ми Летна... – гласът на ремия чувствително се разтрепера и той отново си пое дълбоко въздух – ...Пожелаха да слязат на брега, за да могат да разгледат поне около пристанището.
Все още обърнат с гръб към орела капитана започна да се тресе. Бавно се извърна назад и се свлече на пода. Набразденото му от тънки бръчици лице бе пребледняло като платно. Две тънки вадички сълзи се стичаха по грубата му кожа.
- И те не се върнаха?... – опита се да продължи вместо него Момбея.
- Три денонощия ги търсих, обикаляйки с хората ми града. Намерихме призори на четвъртата сутрин. Увити в парцали, напойли се от кръвта им. Бяха захвърлени от енакими на градското сметище. След това разбрах, че били послужили за забавление на един юдински гуляй.
След тези последни думи Ремия направо рухна. Падна на лицето си и зарида като малко дете. Лицето на техина също се помрачи.
Точно в този момент Калас и приятелят му Гилмор се бяха запътили към тях, но Момбея им направи знак с ръка да останат на местата си. След това седна на пода до възрастния капитан постави ръката си върху гърба му. Не каза нищо. В сърцето си почувства болката и скръбта на този почти непознат за него човек и заплака.
- Защо плачат? – попита шепнешком Гилмор.
- Незнам, приятелю. – въздъхна Калас – Явно в Средната Земя има много сълзи.
Меден звън от малка камбана, ознаменуваща закотвянето на кораба се разля като жална песен между голите мачти на платнохода. Момбея хвана за раменете Ремия и бавно го повдигна.
- Не намирам думи, които да ти дам за утеха, приятелю. Мъката ти е толкова голяма, че сигурно каквото и да ти кажа ще прозвучи нелепо. – каза с при-скърбие техинът.
- По принцип никога до сега не съм си позволявал друг да види скръбта ми...
- Не се притеснявай. Ти си един достоен и силен мъж, на когото мога само да се възхищавам. – побърза да го успокой Момбея.
- Благодаря ти! – каза искренно Ремия, като стисна здравата десница на своя нов приятел.
Оставяйки капитанът със задълженията му, техинът се приближи към двете мом-чета.
- Какво става. Нали трябваше да сте около Теодора и баща й. – попита той.
- Да, но Дея ни изпрати да ти предадем, че и двамата са вече будни и желаят да поговорят с някой от вас. – отговори Калас, като погледна последователно към двамата доскоро разговаряли мъже.
- Дея постави шини на крака на възрастния мъж, но все още има лека треска. – намеси се Гилмор.
- Добре, да вървим тогава! – плясна с ръце Момбея.
Тримата влязоха в капитанската каюта, където двамата бивши пленници все още лежаха върху канапето и одъра разположен в дъното. През малките прозорци над-ничаше приглушена светлина, тази която някак си бе успяла да пробие през плътната мъгла навън. Прегърнала синкавото острие на меча си със сведена от умора глава, Дея се бе облегнала в края на леглото на Теодора. На вратата ги посрещна водача на калиополските бунтовници, чието име все още не бе им представено.
- Заповядайте! – покани ги последния учтиво – Ще трябва да обсъдим някои неща колкото се може по-скоро, защото не търпят отлагане.
Дея погледна Момбея недвусмислено, при което гигантът разбра, че хората в каютата вече знаеха за случващото се в Пикснополис. Или поне отчасти за нещата, които ставаха на върха на Орловата планина.
- Можем ли да им имаме доверие? – обърна се директно орелът към седналата на пода жена.
- А ти как мислиш?! – попита го тя с мек глас.
Момбея се замисли за миг. След това лицето му придоби изражение на доволство.
- Въпросът ми май беше глупав. – поусмихна се той – Определено можем да им имаме доверие. Струва ми се, че дори сме замесени от едно тесто.
Последната реплика накара присъстващите да се засмеят.
В този момент възрастният мъж се пойзправи на облегалката на канапето. Въпреки възрастта му и мъченията, на които явно го бяха подложили, той излъчваше из-ключителна сила и достойнство. За разлика от многото хора на негова възраст, които Момбея бе виждал, неговите очи бяха пълни с някакъв необикновен огън.
Пламъчета, които за секунда го накараха да си спомни за своя баща. Същата целе-устременост, каквато бе виждал в погледа му някога, преди много години. Тогава когато двамата заедно стояха на Върха на Орлите и се взираха далеч на изток, където склоновете на Фаарай се сливаха с небето над тях. Може би точно този поглед успя да спечели напълно доверието му. Странно, но в сърцето му бавно започна да се заражда странно желание – копнеж отново да има баща...
- Момбея! Момбея!
Младият орел разтърси глава, излизайки от собствените си размишления и насочи вниманието си към възрастния мъж, който се бе обърнал по име към него.
- Орденът на Орлите. – продължи бавно старецът – Познавах тези хора, но мисля, че загинаха много отдавна в планините на Лир. Тогава остана само един от тях, който и ни съобщи за гибелта им.
- Годор. По-късно изчезна и той. Не го видяхме никога повече. – допълни механично Момбея.
- Отиде при юдините. Сега е управител на един от икийските градове. Докол-кото знам още е жив. – каза замислен възрастния мъж – На няколко пъти из-праща войски след нас, за да ни заловят.
- Чичо Годор?!... – попита невярващ техинът.
- Същият.
- Но... Ами ти...
- Казвам се Антропос. – отговори старецът без да изчака целия въпрос на тъм-нокожия си събеседник.
- Легендарният водач на пилигримите?! – почти извика Момбея.
В този момент в стаята настъпи странно мълчание. Явно това име се споменаваше за пръв път тук, защото и Дея и двамата хлапаци също останаха със широко отворени уста.
- Чичо Диостен. – прекъсна мълчанието Калас, който явно бе най-стъписан от всички – Възможно ли е ти да си този Антропос? Ремия ми разказа за пили-
гримите, но аз си мислех че това е само една хубава приказка.
- Не, не е измислица, Калас. – опита се да се усмихне старецът – Останахме малцина в едемската земя, но все още продължаваме да съществуваме и да обръщаме сърцата на хората към Вечния Цар.
- Точно от вас имаме нужда в този момент. – намеси се бързо Момбея.
- В общи линии Дея ни разказа с какво се занимавате в момента. – побърза да отговори Антропос – Точно за това и те повиках.
Орелът сбърчи вежди в очакване на това, което щеше да му каже мъжът отсреща.
- Понеже не разполагаме с много време, затова предпочитам да говоря по съ-щество. – продължи пилигримът – Скоро юдините ще тръгнат по петите ни. Заедно с Теодора трябва да отидем до столицата на Есния – Атика. Но най-вероятно счупеният ми крак ще провали пътуването ни и ще ни изложи на опасност. И понеже времето, което ни остава е много по-кратко отколкото предпполагате, искам да се обърна с молба към вас!
Антропос погледна младия орел с най-сериозният поглед, който Момбея някога изобщо бе виждал.
- Продължи, уважаеми господине. – каза техинът, предусещайки, че молбата нямаше да бъде за чаша вода.
- Ще придружите ли дъщеря ми до Атика? – старецът погледна и към остана-лите техини – Пътуването ще е изключително опасно, но трябва да вдигнем на война и есните. Те са силни бойци и ние се нуждаем от тяхната сила във войната срещу Империята.
Момбея сви клепачите си, обмисляйки своя отговор.
- Аз ще отнеса езерната вода в Техина. – предложи Дея – Ще се погрижа и за Антропос и останалите.
На орелът не му бе нужно да мисли дълго. Само за секунди успя да осъзнае как това, което правеха на върха на планината не бе просто нещо малко и закътано някъде там между дърветата. За тези няколко мига той успя да види как картината, която бе получил преди няколко месеца във видение, започна да се разширява и да излиза от малкото платно в ума му. Черните облаци бяха надвиснали над цялата Средна Земя.
- На ваше разположение съм. – отговори с увереност в гласа си Момбея – Ще придружим Теодора. Дея ще ви отведе на върха, където мисля че и вие ще бъдете от голяма помощ.
Върху сериозното лице на Антропос се появи усмивка. Усмивка, в която се криеше едновременно благодарност и надежда. С усилие той се пойзправи още малко на меката си възглавница и бавно подаде дясната си ръка на техинът. Момбея пристъпи напред и я пое в огромната си лапа.
В мига, в който пое тази протрегната десница в сърцето му отекна силен вик, от-прищи се мощен призив, съдбовна щафета, горящ факел, който трябваше да бъде занесен до всяко едно къшче от едемската земя. Очите на тъмнокожият мъж бързо се напълниха със сълзи. В рамките на тази малка отсечка от време се бяха случили толкова много и толкова значителни неща, каквито може би не се бяха случвали и през целия му живот до момента. Усещания и открития, които чувстваше, че го преобразяват с всеки дъх, който поемаше. Това ли представляваше докосването от пилигрим. За този ли неубуздан огън разказваха някога дедите?
Момбея затвори очи и можа да види цялата Средна Земя. Високите планини, зе-лените поля и безпределните води на моретата. Видя всичко това окъпано в кръв и забулено от тежък мрак. Тъма, която от хилядолетия бе покривала земята на хората. И след това огънят. Същия този огън, който сега бе в него слизаше като огромни езици и разкъсваше мрака. Още миг младия орел постоя със затворени очи, след което бавно ги отвори, срещайки погледа на стареца. Той го наблюдаваше толкова съпричастно, сякаш разбираше всяка една мисъл, която сега бе в главата му.
- Сега мога да видя повече. – промълви най-накрая Момбея.
- Така е, защото си избран да виждаш повече. Роден си да водиш хората след себе си, и да ги отведеш до престола на Вечния.
След тези последни думи Антропос с видими усилия се навдигна и седна на кана-пето. Извади от пояса си малко синьо шишенце и отваряйки го го изля върху косите на току-що коленичилия до него орел. Гъстото масло, което се съдържаше в малката стъкленица бавно се разля по главата на техина и потече по дрехите му.
- Води хората, Момбея! Отведи ги до престола на Царя! – каза с тих, но заповеднически глас пилигримът.
Разговорът в каютата вече приключваше. Всички бяха невероятно изтощени и предпочетоха да поспят поне малко преди да е свършил деня. Тогава платноходът
трябваше да бъде потопен и самите те да поемат в различни посоки.