автор: merlin007

Бързам да се прибера. Току що съм направил покупките от магазина до гаровия площад. В полиетиленовия плик се мъдреха хляб, малко ябълки, пакетче кайма и това е, като за пет лева. Леденият западен вятър стърже лицето ми, просълзява очите, вкочанява ръцете. След малко ще се стъмни. Януарска вечер.
Минавам край магазинчето за гумени обувки. То е като кутийка, пред която в телена касета се мъдрят няколко вида цървули, зелени ботуши, непромокаема мушама и какви ли не други джунджурии. Каква ли търговия върти тая продавачка? Не ми е ясно. Кой ли купува сега тая стока? По-добре да виси тук отколкото да си стои в къщи. Скрита безработица, това е.
Умислен крача. Подминавам, когато познат глас ме спира.
- Ходиш и не се оглеждаш...
Вглеждам се в човека който ме заговори. Едва го познах. Облякъл е новичка служебна шуба, подплатена с истинска кожа. Нахлупил е руска ушанка, също новичка с разперени уши. Лицето му е алено, червено от студа. Прехвърчащите снежинки кацват по бузите ми и мигновено се стапят. Разбира се... Това е Мирон, моят стар по- възрастен приятел. Магазинът му е в съседство с продавачката на галоши.
Няма клиенти и за да не скучае е направил комшийско “гости” на съседката.
Знаех, че изнемогва от безпаричие. Банката му беше взела апартамента и го бе принудила да живее на лозе. Не можеше да си плати осигуровките и поради това не можеше и да се пенсионира. А отдавана бе навършил възрастта за пенсия.
- Е, изненада ме! Какъв е тоя реквизит по теб?
- Нали знаеш, че преди 25 години бях главен енергетик на завод. Това ми е служебното облекло. Стегна студ и го изрових от чувалите.
- Имаш вид на руснак от Коми. Всичко е новичко по теб. Да ти завиди човек.
- На времето правеха истински работни дрехи от кожа и велур. Сега къде ще намериш такива. И на битака в Мездра ги няма. Как я караш?
- Болести Мироне. Майка ми закъса. Пие по цяла шепа лекарства и няма полза. Сума пара хвърлих по доктори и аптекари. Трябва да лежи в болница а няма места. Ако бях подхвърлил на дежурния лекар някой лев щеше да се намери място.
- Така е по-добре. Нали знаеш моята система на лечение...?
- Да бе зная, с двата регулатора. Като вдигнеш кръвно- пиеш ракия, а като го свалиш много- червено вино. А за мезе-осолена, препечена сланинка.
- Така де, така, ама има и още нещо. Аз през живота си лекарства не съм пил. Само аспирин, когато ме събори грип и то за 2-3 дни и толкоз.
- Хай стига бе!
- Така е, и ще ти разкажа защо... Имах един състудент в София който учеше медицина. Ама я да започна от начало...
- Давай бързичко, че времето не е за лакърдии. На теб ти е топло, но моите ръце се вкочанясаха.
- Та с Методи сме приятели от деца. Бяхме се запалили много по радиотехниката. Ходехме на кръжок в радиоклуба. Даже си измайсторихме радиостанция, от подръчни материали. През петдесетте години нямаше транзистори и интегрални схеми-само лампи.
Лозята на родителите ни бяха съседни, на билото на Веслеца. Като направихме радиостанцията решихме да я изпробваме. Къде, къде, та на връх Веслеца край един вековен дъб. Дървото беше цялото изкорубено. Издълбахме землянка в корените му, постлахме я с мъх, маскирахме я с отсечен храсталак и вътре на една щайга сложихме радиостанцията. Баща ми работеше в пощата, та от там ми донесе батерии. Абе всичко беше обмислено и изпипано.
Опънахме един проводник-дипол дълъг сто метра от горен клон на дъба та чак до дола. Започнахме сеансите. Тогава се забраняваше да се слушат западни радиостанции и западна музика. За такива провинения хората ги интернираха в Белене. Ние обаче бяхме деца, по на петнайсетина години. Къде ни разбираше главата от политика. Всичко забранено беше за нас тайнствено и интересно. А щом е тайнствено значи трябва да се разучи, види и чуе.
Седяхме си ние в землянката и чукахме по ключа. Честотата беше същата като на военните. Знаехме го но къде ти. Забраненото беше сладко...
- И? Чухте ли “Гласът на Америка” или Би Би Си?
- Чухме и предавахме по морзовата азбука, по микрофон говорехме и т.н.
- Браво бе! Не знаех, че си бил радиотехнически талант...
- После стана интересното, слушай... По същото време из планината бяха тръгнали горяни. Това бяха политически разбойници, избягали от затвора. Бастисваха лозята, разбиваха къщята, плашеха хората. Бяха пуснали войската да ги търси. Цели роти от специалния батальон тропосваха гората с радиостанции. Мислеха, че са политически и че имат радиосредства за връзка със западните шпионски централи. Шпиономанията по ония времена беше в разгара си. Ние разбира се не знаехме това.
Една сутрин, както си работехме с радиостанцията, чухме лай на кучета. Показахме глави от землянката и гледаме... От дола бавно се приближават трима войници с ръчни пеленгатори в ръце. Вървят а след тях пет-шест други водят кучета-немски овчарки. Стана тя каквато стана... Бяха ни засекли на тяхната честота. Бяха ни помислили за горяни. Скрихме се навътре в землянката но къде ти. Жицата се вижда от километър.
Наближиха, един отмести храсталака и ни видя. Издърпаха ни един по един заедно с радиостанцията. Пък като започна един бой... Бяхме хлапетии и не знаехме всъщност какво правим. Те го виждаха, но се смееха и ни налагаха, къде по врата, къде по задните части. Откараха ни в казармата. Ние ревем та се късаме.
На Методи баща му беше лекар в болницата. В същото време беше и партиен секретар. Обадили се на него. Той отишъл в Градския комитет на Партията, потърсил връзки с Горуня и така работата се размина. Освободиха ни. Но когато дойдоха бащите да ни вземат, ядохме истинския бой. Беше показен, назидателен бой. Не го знаехме, но после баща ми каза, че от силния рев на капитана сърцето се смилило и казал: “Стига! Те повече няма да правят това!”
- Но какво общо има това с лекарствата?
- Така де. Нали трябваше да ти разкажа за тоя Методи, моя приятел. След като завършихме гимназия с него продължихме да учим в София. Наехме обща квартира. Аз учех инженерство в МЕИ-то а той медицина в Медицинската академия. Ще ти разкажа как учихме. Мен нещо не ме влечеше инженерството, а него медицината. С една дума аз през повечето време четях неговите учебници а той моите. Та слабостта ми към медицината е още от тогава. Инженерство не завърших, но научих неща които и до днес помня и спазвам.
- И какво научи?
- Той, Методи де, го беше страх много от умрели. Веднъж влязъл в секционната зала на моргата и като го накарали да разреже един труп припаднал. Едва го свестили. Идва цял прежълтял и казва. Мироне, дай да направим една комбина... “Каква?” - казвам. “Ще си сменим студентските книжки. Кой ли ще ти гледа снимките. Двамата си приличаме като две капки вода. Ти ще ходиш на упражненията ми в моргата а аз на лекциите ти по Основи на електротехниката.”
“Ти ще се сбъркаш бе приятел! Тия лекции ги води професор Минчо-Мъглата. Има такава памет, че помни всеки студент по физиономия и по име. Има феноменална памет. Ще те запомни и после няма да мога да изкарам изпита.”
“Не бой се!” – казва Методи. “Тоя дъртак е изкуфял и надали ще ме запомни”. ”Абе нали ти казвам...”. “Не бой се бе, Мироне!”
Та стана така както си мислех. Скъсаха ме на изпита по ОЕ. Мъглата не можа да си спомни физиономията ми и като се заинати... Стой та гледай! “Вие колега, не сте идвали на нито една моя лекция...”
Не пожела да ме изпитва въобще. Затова и прекъснах следването и не завърших инженерството.
- А какво стана с Методи?
- О-о-о, той завърши и стана лекар. Сега е някъде в София и луди пари изкарва от операции.
- Нали го е било шубе от умрели?
- Така си беше. Но чуй какво стана по-нататък. Та-а, започнах аз да ходя на упражненията по патоанатомия. Режех трупове, вадех черни дробове, отварях черепи...
- Ха-ха-а-а-а...
- Да бе! Вървеше ми отръки. Но го помня още от тогава. Веднъж асистентът ни извади един черен дроб на умрял възрастен човек. Показва ни го и реди: “Вижте колеги! Вижте как изглежда черен дроб на болен който е вземал много лекарства. Вижте как се е увредил. Лекарствата са по-вредни и от алкохола. Всичко се изражда. Бавно се изражда и стига до тук...”. Гледах аз а косите ми настръхват. Още от тогава се зарекох да не лизвам лекарства, та и до ден днешен. Даже и много да ми е зле, пия едно гряно вино или подсладена препечена ракия и ми минава.
- Хей това е! Браво бе, Мироне!
- Та ще знаеш, че от лекарства няма файда. От тях се пристрастяваш и ставаш като наркоман. Пълниш джобовете на един куп аптекари и лекари и бавно но сигурно вървиш към гроба. Имай го в пред вид.
- Май си прав, но...
- Помисли и ще видиш, че съм прав...
- ....
- А сега да те питам за нещо друго...
- Кажи!
- Абе, я дай да изфабрикуваме едно удостоверение за група по електробезопасност. Зная, че можеше да ми помогнеш. С печат и подписи, но без да пишеш име. Аз ще си го попълня...
- Ти ще ми изядеш хлебеца бе човек. Как ти идват подобни мисли...?
- Искам да направя ремонтна група за трафопостове, ама нямам удостоверение, а без него не мога. Хайде де... Хе-е-е-й!
- Не може! Ще си изям хлебеца, а знаеш, че работа сега не се намира...
- Нямам пари за курсове, а нали знаеш, че навремето бях шеф на електротехници. Всичко си знам, само нямам тапията, а тя важи за две години и се подновява с изпит.
- Чуй! Ще направим нещо друго. В Не Те Се-то имам мой човек. Там провеждат ежемесечно курсове. Не са скъпи. Дай да ти уредя да те запишат, а до изпит няма въобще да се стигне. Плащаш и получаваш тапията. Моят човек пие домашна ракия, препек.
- С ракията нямаш проблеми! В могилата, на лозе аз съм най-добрия производител. Продавам и на закъсали кръчмари. На вересия.
- Един момент... – Натискам бутоните на Джи-Ес-Ем-а... Альо-о-о-о! Хей Омбре, къде си бе? В автосервиз? Кога купи тая таратайка, кога тръгна по сервизи бе, човек...! Бързаш ли? Абе пак си бързай, но чуй преди това какво ще ти кажа... Един мой човек му трябва тапия за група по безопасност... Какво да му кажа? Ще го бъде ли? Ще го бъде...! Такава приказка искам да чуя, бе Омбре! И кога да мине? Във вторник? И какво да носи?... Колко пари?... Трийсет лева! Абе ти луд ли си? Той ако имаше трийсет лева ще се ожени повторно бе, Омбре! Има и от онова дето много го обичаш... От него ли да донесе? Абе стига с това уиски бе, човек! Говоря ти за приятел, мераклия. Да бе... Петдесет градусова!... Лее се като зехтин и прави човек да се чувства като бог. Окей! Разбрахме се! Във Вторник!
- Готов си Мироне! Две бутилки от твоя мехлем и във вторник сутринта получаваш тапията...
- Абе знаех, че си ми голям приятел! Ти какво? Нещо ти посиняха джуките... Хайде да те оставя да си вървиш, че върлува грип и както сме го подкарали може да си осъмнем.
- Със здраве Мироне!
- Чао, приятел!
- Откъде научи италиянски, бе?
- Не бъди прост! Човек ако не знае и една чужда дума е загубен в тая пропаднала България.
- Ти ще кажеш! Аз като на “благодаря”- то казвам “мерси” значи ли, че съм на ти с френския?
- Значи разбира се! Хайде де! Ха сега да помогна на тая булка да внесе галошите, че вече мръква. – смигна ми той.
Хвана касата и със завидна лекота за своите шейсет и осем години я забута към вратата на магазинчето.
- Да е отнякъде сега да те мерне жена ти...
- И да ме мерне, знае, че вече съм безобиден. Нали идваш след мен, ще видиш.
Усмихнах се, малко разколебан в твърдението му. Вдигнах яката на канадката и се запътих към дома.
От запад вятърът се бе усилил. Редките снежинки се бяха сменили със снежен заледяващ вихър. Тъмносиви облаци пълзяха по хоризонта и прихлупваха небосвода. Притъмняваше. На кръстопътя за Оряхово блеснаха неоновите светлини на бензиностанцията.