автор: Kristo

Останало неразгадано.
Пробива отвътре в мен дупка.
И какво ли ще остане,
ако дръпнем спусъка тука?
Само празнота,
единствено тънки бели емоции.
Агония, вместо тишина
и наказание за всички пороци.
Аз не вярвам,
кому бе нужно такова поведение?
Това остава
само в едно мое настроение.
Не разбирам,
нещата как да изпитвам.
Променливо
докосвам миговете истински.
Сега е тихо.
Не остават никакви мисли.
И е велико
да знам поне този път, какво искам.

Както обичам да чувам нещата,
макар изказани доста изкусно,
очаквам я, още като ми говори,
обяснявайки се за "туй чувству".

Сега е тихо.
Само аз мога да усетя,
колко велико
е да докоснеш успеха.
Останал сам -
намирайки за всичко обяснение.
Тогава знам,
какво води това мое настроение.
Болко малки,
изтръпване вътре в душата,
чувствам се жив,
когато точно те се появяват.
Всеки път различно,
чувството носи само наслади.
Дори това да обичам,
страх ме е все в него да попадам.
И не спира,
иначе всички ще сме празн.
Как ли реагирам,
ако чувството стана опасно?

Както обичам да чувам нещата,
макар изказани доста изкусно,
очаквам я, още като ми говори,
обяснявайки се за "туй чувству".