автор: thebigplucky

Бавни тласъци прииждащо време
избутват живота ни в посока неведома.
И неистово простенват
поредните, скъсани от напрегнатост корени,
изгубили битката с вечност и невъзможност.
Все по-малко остават,
но все по-дълбоки.
И раздялата с всеки – все по-болезнена е.
И скършените по пътя изсъхнали клони вещаят прокоби.
И листи покриват с шепота си
изживяното след всеки преминал сезон.
И само спомен за птици, за напуснати гнезда пълни със сбогуване;
вятър забравен някъде далеч назад, пътник ожален;
утрини сиви, изгреви, след среднощни безумия дочакани;
пътят изчезващ в далечината след тихата печал на залеза.
Потънал в прахта на препускащото назад
прекрачвам прозорците на измечтаната ни любов.
И плача заедно с нея прегърнал болката...
И страдам след сбъдването на всяко едно докосване...
...
Не прекалявай с очакванията – бил съм и отвъд това -
да си с мен и да те нямам;
красотата и измамното на щастието -
не веднъж са били в ръката ми.
Помисли за онова, което след нас ще остане в нас... -
то ще е истината.
Останалите – няма как да я знаят...