автор: gorski

Свършва зимата съвсем внезапно;
предпролет - време на раздели и самоубийства.
Над черната пропаст на слънцето
опомняме се къде сме живели.
Натегналият клон на пътешествията
скърца в примката на въздуха.
Дървото се отрупва с очи вместо с плод.
Пътищата са зениците на долините.
В кладенеца на хоризонта - блъснат -
забелязваш своето лице -
очакващо, покрито с бръчките на водата,
лице - само като звук завършено...
О, сняг - на белотата бреме,
сянко на утрото!

Превод: Иван Вълев