Мъглата пада като плащ на места – плътна и бяла, обгръща те и те скрива в гънките си.
Другаде прилича на разпарцаливен облак, кой знае как паднал до земята и заклещен на повърхността й без право на замяна. На друго място пък е просто лека дрезгавина, като пред свечеряване. Най-скучна е мъглата нощем, когато караш по хубав път. Все едно си пред развален телевизор, чиито екран сивее монотонно, само от двете страни има две бели ленти, лявата – прекъсната. Караш часове, а нищо не се променя.
Мъглата е интересна над река. Прилича на пара, която се вдига от казана на някой великански готвач. Но най-интересна е мъглата в гора. Рядко се случва да видиш мъгла в гора, не знам защо. Въпреки че съм виден изследовател на мъглите, много рядко съм бил свидетел на мъгла в гора. Прилича на театър на сенките, където нищо не е такова, каквото е в действителност, а такова, каквото ти го покаже собственото ти въображение. Нещо като мъглата в главите на хората...