автор: khanbulgarski

Руснакът не каза името си. Предпочиташе да го наричаме просто Командирът. Когато пристъпи вътре, погледна сякаш разтревожен един от войниците стоящ върху бомбата, готов да я задейства при най-лекият признак на заплаха от човекът вътре или от онези отвън. Погледът му бе неясен, но лицето му
изразяваше единствено твърда решимост. Командирът го изгледа, и гласът му прозвуча по начин, който мога да определя само като пренебрежителен, но с чудесно немско произношение. `Знаеш ли момче, мога да те сваля от там преди жалкият ти мозък да се опомни и да задейства това устройство, за което дори не сме сигурни, че работи`. Приближих се съвсем безшумно зад него и опрях острие в гръбнака му- `Мери си приказките скапаняк- ще те нарежа преди паленцата ти отвън да успеят да се опомнят- и защо не пробвате да влезете вътре, тъкмо всички да се опечем еднакво`. `Федман, приятелю- откъде знаеше името ми- не ме пробвай детенце- чух го как се дави от трудно сдържан гняв- не можете да се мерите с нас- фасонът му се пропука, и долових съвсем ясен акцент докато говореше`. `Защо не ме пробваш ти, боклук руски`- натиснах и го порязах леко, тялото му не трепна, и не ми отговори нищо. Добре. Дадох знак на другият войник да го държи под прицел, а аз се отдалечих и минах пред него. `Ето условията ми, руски, докарвате два камиона тук, ама много бързате, щото все по-малко ми се живее и ми се ще да пазя тези добри хора, а винаги съм искал да умра с трясък, направо си умирам от кеф, като си представя каква хубава експлозия ще се получи. А удоволствието е двойно, като знам как ще издуха мършавите ти кокали. Така, да не се отплесвам..... та значи, докарвате ги тук, ние първо внимателно товарим бомбата, че ако сте добри не искаме да вземе да гръмне, после товарим себе си и офейкваме. И ако видим някой от вас грозници зад нас...... бум и половината руски армии преминават в отвъдното. `Както и половината ти сънародници, командире на Кланът- не си ли се клел да ги защитаваш, а страхливецо`. Зъбите ми проскърцаха, преди да се успокоя достатъчно, за да му отговоря. `Имаш двадесет минути, после става напечено- пристъпих напред, за да го бутна към изхода, когато той ме изпревари и се задвижи мълниеносно към мен- толкова бе бърз, че тялото му за миг се размаза пред очите ми когато изведнъж, лицето му се озова пред моето, а ръката му, в железен хват от който не можех да помръдна твърдо стискаше моята, от което ножът бе безполезен. В следващият миг няколко дула се допряха до главата му, но той не им обърна никакво внимание. Когато заговори, по скоро зашептя, така че да не го чуе никой освен мен, дъхът му вонеше- “Ти не ми трябваш, ще ти докарам камиони, ще имаш и лекар за ранения си другар, и можеш да си вземеш момчетата и да изчезвате. Гарантирам! Но цивилните идват с мен- тях не мога да пусна на каквато и да е цена`. `Невъзможно- отвърнах- пак ти повта.....`. `Хич не ми пука дали ще гръмнеш тази тенекия- единствената ми значима мисия през тази война бе да видя тази група мъртва,- така че убий ги ти, ако искаш не ми дреме, но те оттук живи няма да мръднат, разбра ли! Замълчах- няколко секунди се гледахме без никой да проговори. Изглеждах спокоен и непоколебим външно, но мозъкът ми бясно пресмяташе алтернативите, с които оставахме при тези обстоятелства- едва сега разбирайки истинската мисия на тези странни войници и защо така непоколебимо ни следваха до тук. След още няколко секунди липса на реакция, дадох знак на другите да свалят оръжията си и буквално завлякох така нареченият Командир настрана. `Пак ти повтарям, имаш двадесет минути да докараш камионите и да гарантираш безопасен коридор извън града- този път той слушаше внимателно- Искам и лекар за раненият ми другар. Щом се качим ти предавам момичето и останалите извън града- искам само аз и момчетата да се измъкнем- не мога повече да се занимавам с това- твърде много от моите хора изгубих.

След като Командирът си тръгна, заповядах на всички да се съберат и им разясних ситуацията. Руснаците се бяха съгласили да ни пропуснат. Въздишки на облекчение и усмивки се разнесоха сред хората. Отвърнах погледа си от тях и погледнах към Грегор, който вече определено береше душа- бял като платно, с неравномерно и плитко дишане. Въпреки полевите компреси на Бенедикт продължаваше да губи кръв- съмнявах се да оцелее още дълго. Когато двадесетте минути изминаха, изчаках още малко, а след като камиони все още не се виждаха тръгнах ядосан към вратата, за да осъществя отново контакт с руснаците. Точно се канех да я отворя широко, въпреки непрестанно насочените към нас оръжия, когато един от цивилните наблюдаващ врага се обърна и извика- `Камиони, господине,- два на брой- точно паркират зад първата редица войници`. Моментално се залепих за прозореца и видях, че от една от току що спрелите машини слиза мъж в бяла престилка. Пред него веднага се приближи руснак в черна униформа и му заговори, сочейки към нас. Другият, когото предположих, че е лекарят предвиден за Грегор, замаха енергично глава в несъгласие и понечи да се отдалечи нанякъде. Явно не му бяха казал къде точно ще са необходими услугите му. Войникът го настигна с една крачка, обърна го и му зашлеви страхотен шамар през лицето. Сега вече дочух неясният шум от крясъците му, насочени към присвитият, и не смеещ да мръдне от страх лекар. След още няколко секунди увещания, той се насочи с несигурни крачки към склада. Не можах да се сдържа да не изпитам съчувствие към него- изглеждаше напълно сигурен, че жив няма да се измъкне от сградата. Когато застана точно пред вратата я отворих преди да успее да почука или извика и му казах на руски. `Влизай, няма страшно`- хванах го за лакътя и го поведох към Грегор. `Но...`- опита се да възрази нещо, което прекъснах- `Няма да ти сторим нищо, направи всичко възможно, за да спасиш колегата ми и довечера ще си пътуваш за вкъщи`. Не се опита повече да говори, а вместо това се наведе над Грегор и започна прегледа. Бенедикт му асистираше. След още половин час, който руснаците отвън чакаха търпеливо без да ни притесняват, лекарят се изправи и обръщайки се към мен каза- “Извадих куршумите, но не мога да гарантирам, че няма да развие инфекция. Издръжлив е, спор няма- при тази кръвозагуба отдавна трябваше да е мъртъв. Чакайте и се надявайте`. Не можех да не се удивя на настъпилата промяна в него- нямаше и помен от уплашеният човек- явно веднъж захванал се с привичните за него занимания, се бе успокоил и си бе свършил максимално добре работата. Погледнах и Грегор- все още пребледнял, дишането му, макар и плитко, се бе стабилизирало. Благодарих на доктора и го пуснах да си върви, преди да тръгне той се обърна към мен. `Карайте само на Запад, на пет километра извън града свийте на север- ако не намерите пътя може и през нивите- и после след три километра свийте отново на Запад. Оттам нататък няма наши части. Ако се справите с избягването им около Берлин, скоро ще ви пленят американците`.


По мое настояване камионите паркираха на половината разстояние между халето и обръча от руснаци. До тях, отстрани бяха застанали и двайсетина войници в черни униформи, начело с Командира, който наблюдаваше с вълча усмивка как бавно излизаме, скупчени около бомбата, която бе предвидливо сложена върху нещо голямо, с колела, което ни позволи петима сравнително лесно да го бутат. Двама носеха и Грегор- все още в безсъзнание. Помислих си, че точно сега представляваме страшно удобна мишена за изпозастрелване. Бенедикт крачеше точно до бомбата, опитвайки се да предотврати, с ръката си близо до спусъка, точно този вероятен сценарии. Аз бях най-отпред и първи стигнах до камиона. Много мъчно десетина човека натоварихме атомното устройство на първият камион, но след като някак си успяхме- не ни отне повече от няколко минути да се приготвим и потеглим. Руснаците в черно през цялото време стояха на почтително разстояние и не направиха опит да ни приближат. Когато обаче точно помагах и на последният цивилен да се качи Командирът се приближи до мен, но не светкавично, за да не предизвика тревога, макар че моите войници веднага вдигнаха оръжия. Той вдигна примирително ръце и спря на няколко метра. Аз пристъпих напред и казах- “Е, още не е време`. “Знам, лейтенант, знам- само исках да ти напомня, че ако не изпълниш своята част от сделката, ще стане лошо за всички- и най-вече за теб, ако някак си попаднеш жив в моите ръце`. Не му отговорих, макар че умът ми подсказа няколко неща, който можех да му кажа, но нямаше да му харесат. Бях твърде близо, за да рискувам. Вместо това след кратка пауза отвърнах- `Благодаря ти за лекаря`. Той ме погледна някак особено, бих казал любопитно- `Карайте внимателно`.

Движехме се по разбития път, а сивият разрушен град се виждаше вече на няколко километра зад нас. Хората се бяха отпуснали, някой дори задрямали от продължилото повече от дванайсет часа непрекъснато напрежение. И макар опасността да не бе преминала все още, според тях, тялото им просто бе изключило. Грегор спеше дълбоко, завит на завет под една от пейките за сядане в каросерията на другият камион, заедно с Бенедикт. Пътувахме втори камион с Карол, Юрген и едната част от цивилните. Двамата войници от редовата армия, и атомната бомба се движеха пред нас. Цял късмет бе, че петима от хората с нас умееха да шофират камион. Двама от тях караха и другите бяха готови да ги сменят ако се наложи. По мой изчисления, оставаха не повече от седемдесет километра, преди да попаднем на предните американски постове. Времето ясно с огромно безоблачно небе и ярко, точно показващо се на хоризонта, слънце. Карахме според указанията на лекаря и аз тайно се надявах, че няма да успеят да ни проследят, макар че знаех, това бе далечна надежда. Отрязаният пръст ме болеше, но не му обръщах внимание. Умът ми бе зает с по-важни проблеми, които не ми даваха покой и бяха изцяло ангажирали вниманието ми. И докато се взирах напрегнато в хоризонта и равните полета на запад от града, тревожните ми мисли се материализираха под формата на пет американски високопроходими превозни средства Уилис. Джиповете подскачаха по неравният път и бързо ни достигнаха. Хората се развикаха от облекчение и бурно жестикулираха към американците. Камионите спряха, както и колите на няколко метра отзад. Джиповете бяха закрити и слънцето много удачно ни блестеше в очите и пречеше да се видят хората вътре. Около мен хората ликуваха, но няколко наблюдаваха напрегнато ситуацията. Една от тях, както винаги бе Карол, която през цялото време седеше до мен и ме гледаше угрижено. Паранормално или не, отново се учудих на невероятната и интуиция. Макар и да не и бях разкрил всичко, бях убеден, че тя вече го знае сама. `Федман, какво става, мислех че тук още не трябва да се срещат американци`. `Не са американци, детенце`. Тя кимна разбиращо и двамата се обърнахме напред където пред първия камион паркираха още два джипа. Бяхме обградени.