автор: apostolicia

Ще оцелея и този път, пък за следващия ще му мисля, като му дойде реда. Омръзна ми от оцеляване. Изглежда обаче сме нация от сървайвърчета. Всеки има някакво оцеляване в програмата. Река ли да си отворя устата да споделя, тутакси се оказва, че проблемът ми е нищо и никакъв, ню-ню! Аз съм от оцеляващите, не от оплакавщите се.
Всеки, който гледа отстрани, смята, че съм пример за желания живот – родила съм се където трябва, когато трябва, изучих желаното училище (от всички, с изключение на мен), после университета... Винаги получавам желаната работа без никакви усилия – нужно е просто да се явя на интервюто – действам им като хипноза – харизматична съм си, кво да се правя. Семейството ми – то си е жив пример за любов и разбирателство (ако не слушаш под прозореца, разбира се). Приятелства, класа, стил... Имам всичко!
Неприятности ли? Никога! Не и на мен! Не позволявам да имам неприятности. Макар непрекъснато да се оплаквам, че имам неприятности, но това е манипулативно. Израснах по софийските улици. В компания, където жените се приемат само като допълнение към мъжете. Израснах сред мъже, всичките ми приятели са момчета. Далеч не съм си запълвала времето с балет и уроци по пиано. Жулех колене, катерех се по покривите и се биех по улиците с гаменчетата – ей, такива - чисто момичешки забавления. Израснах в среда, където женското се приема доста трудно, костваше ми сериозни услия първо да оцелея, после да се докажа и накрая да ме приемат за водач на бандата. Не звучи по Бронкски, нали? След това вече нищо не е в състояние да ме уплаши, още по-малко рафинираната злоба. Освен едно – да не ме покоси изведнъж. Да не мога да случвам живота си, а вместо това, да изпадна в зависимост, да разчитам на други... Това е моят единствен страх! Панически!
Страховете? Те са единственото непреодолимо и неопределимо чувство – аксиомални са, като точката. Страхът е чувство, което създава подкатегории, но не може да се пъхне в нито една друга категория. Имам си един страх – голям и непреодолим. Останалите са малки страхчета, които управлявам успешно, или поне съм ги скрила дълбоко в тъмното килерче. Останал е само този, който ме прави... така да се каже - нервна.
Животът е кула. Кръгла и опасана със спираловидна стълба. Ние се катерим по нея. Не зная защо, просто се картерим, може би инстинктивно. Някои губят равновесие и падат – няма парапет, нито обезопасителни въжета. Други пълзят, за да не паднат, но биват стъпквани и омърсени от преминаващите над тях. Аз предпочитам асансьора...
Болката ражда красота. Животът идва с болка. Страданието ме кара да пиша. То вади душата ми на монитора, но никога моята душа. То вади моментната представа за нея. Тя има свой собствен защитен механизъм. Разголва се непрекъснато, като куртизанка, но никога не показва себе си, а само предствата за себе си – малко заприлича на „Пещерата на сенките”... Страданието ме кара да пиша. В този аспект понякога си го предизвиквам, като онези австралийски птици... Макар че аз не смятам, че моите песни са чак пък толкова великолепни, но пък и не съм заплатила с живота си за тях – просто малко болка...
Персоналният ад или розови облаци? Климатът в Рая или компанията в Ада? Определено предпочитам второто, поне ще съм сред равни...Равностоен враг – ето това е нещото, от което се нуждае всеки. Получиш ли го, пази си го – той си е само твой. За разлика от приятелите, за които никога не си сигурен твои ли са. Спиралата на времето? Повечето хора поне веднъж в живота си са казвали: „О, миг, спри!” Разбира се, те се впечатляват именно от това разбиране за преходността на мига. В невъзвратимостта е цялата му прелест, изгуби ли се усещането за перходност – край с магията. Да, ние страдаме от това, но сме прекалено големи егоисти, за да се обвържем емоционално. Предпочитаме да заплатим със страдание (което ще ни прероди в абсолютно тщестлавна поезия – жив егоизъм), но не и да се обвържем, не и да мултиплицираме мига. Консумираме и после ги пращаме да си вървят, за да не ни се пречкат в страданието. Истинското преживяване не е задължително споделеното преживяване. И никак не държа на физическото споделяне на представата. За мен самата представа за преживяването вече е дейстивтелност... но след това аз настоявам да се оттегля на спокойствие... Имам си цял архипелаг островчета за целта...
Обичам да сънувам и да описвам сънищата си след това...
Сънищата са едно от нещата, които ще си взема. Моите мигове и моите сънища. Те ще ми помогнат и този път да оцелея. Едно сървайвърче...