автор: lira

Тъмно петно на стената –
сянка на Никой Не Идва.
Нежно викът ми се мята
и изкрещявам молитва.

Хълца часовникът глухо,
гълъб разбива стъклата,
Падат очите ми сухи...
Градът мирише на блато.

Дрехите пак ме сънуват,
все в преигравани роли.
Някой на мен се преструва.
Ходя из стаята. Гола.

Чувствам – ръцете ми пречат,
няма кого да прегърна.
Приказките за вещици
само след миг ще се сбъднат.

Само след миг ще ме няма.
после петлите ще викнат...
Влиза във стаята мама.
Мамо, защо се усмихнах?