автор: karambol

И сякаш недовършени, в очакване
на волята му свише, непонятна,
подпираме живота си до скапване
с усмивка като плесен неприятна.
Измислени, измисляме надежди,
отлагаме агонии защото
ни гледа някои страшно изпод вежди
и иска да повярваме в доброто,
а всеки ден надолу пак ни свлича
в неверие, объркване и горест-
живота ни е опит за обичане,
а злобата неизлечима болест.
Обречени, в илюзии се скитаме
и искаме да вярваме във смисъла,
но няма кой за пътя да попитаме
и пак луната виснала е кисела,
а славеите във нощта- досада
със звънките си и първични трели….
Защо душата не остава млада?!
Нима към ада пътя сме поели?!