автор: khanbulgarski

Канех се да я попитам нещо, но бях прекъснат от пронизителен вик на болка, когато някой бе прострелян. Бързо огледах обстановката, но бях изпреварен от Бенедикт: -“Снайперист, бързо до стените“. Простреляният падна и започна да се гърчи. Грегор се приближи тичешком, погледна го и ми сигнализира- „Пътник е, няма шанс“.
Тогава вече се задвижих хванах Карол и се затичахме към някаква дълбока сянка. Нощта се оказа ясна и аз проклех лунната светлина отразяваща ни като удобни мишени. Тичахме дълго по стихналите улици на превзетия град, като почти не ни оставаше време да избягваме все още мнителните руски патрули. На няколко пъти едва не ни засичаха, но засега с изключение на онзи единичен изстрел, който порази цивилният от група и ни тласна бързо напред, се придвижвахме в безопасност. Погледнах бързо изсветляващото небе и изчислих че имаме не повече от час преди да се съмне. Час преди чисто формално гарнизонът на Уейдлинг да се предаде. Час, за да успеем да излезем от града и да се опитаме да изчезнем в провинцията. Но един час е много време. И ние не успяхме. Половината умряха, преди да достигнат с бой до някакви окопи. Карол, цялата в кал, сажди и леки наранявания хлипаше тихо докато тичаше плътно притисната докато бясно обстрелвах изскачащи наоколо врагове. Бяха вдигнали достатъчно шум- твърде голяма група за да минат незабележимо. Карол ги предупреждаваше за възможните засади напред, но не винаги успяваше да ги предвиди с прецизност, поради непознаване на военните техники и използвани оръжия. Този път обаче адреналинът я държеше будна и силна, и тя не се строполи от изтощение като при предишното ни бягство, където на помощ ни се бе притекъл Денис. Преминаването през тази група вражески войници бе, както им обясни, най-тънката стена на бързо затягащият се около нас обръч. `По-дяволите`- помислих си- `Твърде много шум, твърде голяма група, твърде много аматьори`. Цивилните, обзети от дива паника паднаха първи покосени от множество куршуми, загубили всякакъв ред и присъствие на духа. Писъците им отекваха глухо в прохладното Майско утро. Войниците откриха огън, но нападателите имаха по-добрите извисени позиции. Нямаха шанс. Въпреки това германците продължиха да се бият без да отстъпят. Трябваше ми миг да разбера, че са обречени където стояха и поведох оцелелите цивилни напред. Десетина войници от редовната армия ги последваха, останалите се пожертваха. В окопите бяха в относителна сигурност. Ъгълът на нападателите бе невъзможен за директна стрелба, но Карол бързо ме предупреди, че идват за нас. Огледах силно намалялата група. Множество лица ме гледаха напрегнато. Сякаш в отговор на незададеният ми въпрос Карол ми прошепна- `23-ма Федман, само толкова останаха и 15 войници без вас`. `Това е- не го изрекох, но лицето ми го издаваше безпогрешно- провалих се.

Грегор стреля напосоки, докато притичва през летящите към него куршуми. Един го удря в ръката, друг в гърба, той се олюлява, но остава на крака. Федман с Карол и останалите се намират на стотина метра пред него, през широките предградия на града, той ги вижда през избилите сълзи на лицето му. Пред него обаче застава някой в руска униформа и скрива приятелите му. Той не може да види кой е,не го и интересува. Продължава да се движи напред, само напред. Нищо друго не го интересува. Само да се движи. Непознатият замахва към него и той безучастно го наблюдава. Но точно преди ударът на приклада да стигне до него другият се срива бавно на земята и пред Грегор изведнъж изниква лицето на Бенедикт. Бенедикт му помага и двамата продължават напред.

Федман стиска здраво ръката на Карол, Почти са извън града, сградите около тях уредяват, а улиците се разширяват. И става все по-опасно. Руснаците са ги проследили плътно, стрелят и ги убиват по-лесно- гърбовете им са много удобни мишени. Останали са само шепа войници, но цивилните почти всички откакто се скриха в окопите бяха оцелели. Федман бе дал изрични заповеди на войниците да застават на пътя на куршумите ако трябва, но да ги пазят. И те го бяха изпълнили. Хаген бе улучен в главата, докато прикриваше отстъпващите и умря на място. От редовната войска останаха двама. Раздадоха, доколкото успяха оръжието на убитите на цивилните и им обясниха, че в краен случай може да се наложи да се оправят сами. Карол ги водеше напред, през най-невероятните пролуки на руските редици. Ако не бе детето, досега всички да бяха мъртви или пленени. Някой бяха. Кланът кървеше силно в тази последна битка, но още не падаше.

Ранно утро 2-ри Май

Черепът му се пръсна от множеството куршуми улучили го почти едновременно. Пуснах празното вече оръжие и грабнах това до трупа. Цялото опръскано с кръв и мозък, но нямах време да го чистя. Карол ни вкара в някъкви тесни улици, почти затрупани от отломки. Момичето знаеше, че обръчът около нас окончателно се е затворил и ни поведе към някакъв изоставен наглед склад. Руските части в непосредствена близост бяха все още малобройни и лесно ги унищожавахме, за да не вдигнат тревога. Грегор едва се държеше в съзнание, силно подкрепян от двамата оцелели войници. Цивилните останаха 18. Придърпах лявата си ръка по-близо до тялото, след като болката от отрязаният ми от куршум пръст се върна отново. Сетих се, че точно някъде сега Уейдлинг трябваше да предава гарнизона, но новините стигаха бавно до тази част на града и единственото, което някой опиянен от победата руснак щеше да се замисли като ни види, бе кое от двете първо да стори- да стреля или да изнасилва. За щастие, в последните минути ние стреляхме винаги първи. Но Карол усети че фланговете ни са отрязани, а напред има някакви руснаци, но не можа да определи колко и какви части. Само видях, че детето страшно се уплаши от това, което имаше пред нас и сви към огромните халета с изпочупени прозорци, през които сега влизахме. Бенедикт помогна на войниците да сложат Грегор да легне на пода, а аз дадох знак на цивилните да седнат отстрани и да чакат тихо. Утрото едва бе настъпило и далечните части на огромното помещение още тънеха в мрак. “Ще отида да разузная,- казах на Бенедикт, който само кимна надвесен над Грегор, вече тотално загубил съзнание- “Как е„!- попитах Бенедикт, и виждайки кръвта на цимента. Бенедикт поклати клава- “Въпрос на минути е, най-много час- гласът му звучеше глухо- ако имахме достъп до медикаменти и оборудване, имаше шанс”. Стиснах челюста си силно и пристъпих към сенките. Когато стигнах до помещението в ъгъла и намерих свития на кълбо от страх учен в него, не видях, че Карол тихомълком ме е последвала. Като ни видя мъжът се изправи и аз веднага прецених по височината и телосложението му- “Опасно копеле- когато замахна към мен, и единствената следваща мисъл която си спомних, когато лицето ми се просна на студения пот и дихателните ми пътища се задръстиха от нахлулата кръв бе- “Адски опасно копеле”, след което сладко заспах.

Руснаците бяха обградили халето, в което се намирахме, явно привлечени от труповете, които оставяхме зад себе си, като пътепоказател, неспособни да ги прикрием добре в бързината. Но нещо ги спираше да щурмуват и да ни довършат. Аз знаех какво е това и не можех да скрия идиотската усмивка от лицето си. Потърках замислено разбития си нос. Карол бе свършила чудесна работа водейки ни тук, следвайки указанията на полковник Юрген, който така добре ме посрещна преди малко. След като се събудих видях притеснената му физиономия надвесена над мен- `Федман, друже, а преди си мислех, че по-грозен от това просто няма как да станеш`- след което ми помогна да се изправя `По-дяволите Юрген, мислехме ви за мъртъв,- и- радвам се да се запознаем най-сетне, сър`. `И, аз се мислех за такъв Федман, докато не открих съкровището си- кратка пауза- за мен е чест да се запознаем лейтенат, а и съм чувал че ти и твойте момчета сте от най-добрите- истинска гордост за Клана`. Изпитвах смесени чувства на радост, че го срещам, и гняв от начина му на посрещане, затова не го попитах направо какво е открил. Да ви кажа, човекът бе велик, но изглеждаше малко смахнат. Той продължи: `Детето добре направи, че ви доведе`. `Карол, знаеше ли, че сте тук- бях изненадан- тя ми каза, че доколкото и е известно вие сте били изчезнал от лагера`. Лицето му отново разцъфна- `Тя не знаеше, че съм жив, но я накарах ментално да наизусти координатите на това място и й втълпихме, ако някога нещата станат безисходни да дойде тук- лицето му помръкна- тогава мислехме, че все ще има някой оцелял учен от ръководството, който ще се покрижи за цивилните, но макар всички освен мен да са мъртви, се радвам, че най-талантливата ни и ценна ученичка е в най-добрите възможни ръце`.

И да е имало някакво съмнение от моя страна и някакви лоши чувства заради хлопащата ми челюст, те бяха прогонени след като видях какво полковника е пазел така добре- една голяма, хубава и много черна атомна бомба, както ни обясни. Екипът на някой си Дибнер, я произвел след множество тестове с малки атомни устроиства. Доколкото ми бе известно, това бе първата атомна бомба в света, макар, че Юрген потвърди, че и американците са много близо до направата й. Руснаците, отвън, представлявани от дебел, червендалест капитан, доколкото успях да различа пагоните му през едно тясно прозорче, и говорещ с тънък пислив глас, който ни заповяда веднага да се предадем или ще влезе с танковете през жалките стени да ни смачка. Помислих си дали да не взема един Панцершрек и да му покаже какво мога да сторя с танковете му, но вместо това се показах през вратата и онези веднага приготвиха оръжия. Вдигнах примирително ръце, но останах на място. Обърнах се към дебелака и го помолих да прати вътре най-умният си подчинен, за да му разясним положението и защо мислехме, че те а не ние трябва незабавно да се предадем. `В крайна сметка няма какво да губите- разясних на руски- ако нещо се случи на човека винаги може да влезете и да ни попилеете. Дебелакът избра себе си и с демонстративна смелост, но с доста притеснена физиономия пристъпи напред. И спря- някаква ръка на рамото го задържа на място и нещастният командир подскочи уплашено. Усмивки се разнесоха сред руснаците, а силен смях сред нашите вътре, наблюдаващи внимателно сцената през малките прозорчета. Напред бавно пристъпи някакъв слаб мъж, видимо на около четиридесет години, с изцяло черна униформа, без отличителни знаци. Останах пред вратата с любопитно изражение на лицето, и внимателно наблюдаващ цялата сцена. Незабелязано зад мен пристъпи един от войниците и прошепна- `Лейтенат, Грегор се влоши, загубил е много кръв- Бенедикт каза, че трябва бързо да действаме`. Кимнах му в отговор, и отново насочих вниманието си към руснаците. И замалко да подскоча- пред мен, в непосредствена близост стоеше същият слаб мъж с изпито лице, остри черти и невероятно злобни очи. Гледаше ме втренчено без да проговори. Стараех се да не покажа изненадата си от мълниеносното му приближаване, без да успея го забележа или да реагирам. Бях се обърнал към войникът до мен, само за миг преди човекът да измине почти десетте метра, който ни деляха. Тогава дочух и изненаданото ахване както на хората вътре, така и на тези отвън. Явно не бях единственият, който не разбра какво точно се случи. Ако искаше руснакът сега можеше да държи острие забито в стомаха ми, а аз дори нямаше да успея да направя опит да се предпазя. Опитах се да запазя самообладание и да отвърна на твърдия поглед на мъжа пред мен, отдавайки пропуска си на сътресението от нежното посрещане на Юрген, но знаех че се заблуждавам. Забелязах и нещо друго в лицето му, което ме притесни, и едва след няколко секунди успях да разбера какво- долових, докато го гледах съвсем ясното излъчване на пълна лудост, ярко струяща от зениците му. Той се усмихна съвсем леко, но ще е пресилено ако кажа, че усмивката изразяваше радост. Тогава го чух и за пръв път да говори: гласът му бе дълбок и силен, за да го чуят всички на тази малка, но с толкова голями залози сцена,. `Радвам се най-после да се срещнем лично лейтенат, ще ме поканите ли да вляза`. Потвърдих тихо и се мръднах леко встрани. Той грациозно провря тялото си покрай мен и пристъпи вътре. Отново усетих как настръхнах, сякаш до мен минаваше опасен хищник....ловец. Обърнах се за миг към вражеските войници преди да затворя вратата и забелязах, че предната им редица бива избутана настрани от десетина мъже в черни униформи, досущ като тази на руснакът, който бях пуснал вътре. Но за разлика от него, те изглеждаха невероятно млади, не повече от двадесет годишни, и изключително здрави. Погледът и изкривените лица обаче бяха същите. И тогава си спомних. Бяха същите руснаци, на които попаднахме при немската блокада, същите невероятно добри войници, които успяха да я избегнат, и които се хилеха към нас по същият лудешки начин. Сякаш заканващи се, знаещи че няма да спрат преди да намерят от ново плячката си. И ни бяха намерили.