автор: xer-t

Не виждам вече ясните неща…

Очите ти! Във тях потъва
плоското море до хоризонта
опровергано там
от мачтите на двата кораба

Платната им намерили
попътния ми поглед
обиколиха океана
от пристан на девойка
до жена.

Очите ти! В женствеността
потърсиха подслон.
Запърхаха ресниците
и спуснаха
завесата брокатена
на представлението.

Мигът отплува в синята им глъб.

Сега е лято. Август е.
Жегата рисува цветовете
сякаш е дете
с боичките.
Накацалите по дърветата
листа
в зелено чуруликат
светлината.
Рефренът чист на мака
е разказът
на страст.
Щрихът на лятото
довършват птиците
и жълтите пера
на лудостта.

Сега е лято. Август е.
Очите ти са господарите на
всички цветове.
Тялото ти - стъпка на сърна.
Пълзят по него
похотливи мисли.
Разговорите потръпващи
от маранята
треперят
по несметните богатства,
които им предлага
вечерта
и бялото на погледа.

Много скоро
ще виждат всеки ден
съдовете в кухнята
безоблачното си небе
в притаените ти
сълзи.
И внуците ще хвалят този цвят
от щъркела им завещан в наследство.

А спомена до корен
изгорен
ще тлее нейде
из бунището на паметта,
от слънце и лазур
и от семейния албум далече…

Ще бъде лято. Август пак.
Нечии очи пак ще разбунят кошера със цветове.
Нечие тяло отново ще е меко кадифе
обгръщащо
погледите на мъжете.
Тогава ще разровиш
пепелта,
за да възкръсне
спомена
във похабено огледало,
достойно
само бръчките да преброи
и болките да премълчи
тактично…

Тогава, знам,
зад хоризонта
ще отплават ясните неща,
и както аз
ще разбереш,
ще видиш
истинското синьо на очите ти.