автор: eklekti4na

Около седемнадесетия час от началото на тура амнезията вече взе да си казва думата. Бяхме загубили напълно спомена за обещанието, че ще играем до края на отпуската... Всички, дори и най-заклетият белотаджия в компанията.
Беше вчера, когато почнахме, а вече е днес и все по-изгряващото слънце ни го натякваше някак непоетично с всичката си августовска сила. Няколкото капки в очите, ми осигуриха (поне за известно време) нужния физиологичен ресурс за по-дружелюбно посрещане на изгрева.

Come on babe-why don’t we pait the town-and all that jazz, си тананикам безчувствено и монотонно, докато се подлагам на тази досадна инквизиция. Мисля си, че едва ли някой в стаята ме чува. И без друго морето, което е само на няколко метра от нас, бучи нервно и сякаш всеки момент ще се изсипе през прозореца ни. Но пак се оказва, че греша. Разбирам го по неочакваното: „Айде, за вечна му памет на Джо Гидиън!”

...

Аз, разбира се, съм една нормална, щастливо омъжена жена. Имам прекрасен, любящ съпруг и семейство, което често е обект на завистливи погледи. Ето защо, да бъда забелязвана, е една мноого нафталинена привилегия, която също като вчерашните ни заричания да играем белот до края на отпуската, отдавна е станала жертва на амнезията. Но явно някой в стаята се беше впечатлил, че не успявам да посрещна изгрева без капки за очи. И даже беше чул моето апатично тананикане. Че и ми беше отговорил без заучени фрази на излишна съпричастност. Тъй като, по споменатите по-горе причини, няма как това да е съпругът ми, остава да е другият мъж в компанията – моят партньор за белот. Или с други думи - мъжът на Фани, която пък играе партия с моя съпруг.

Седеше срещу мен. Открай време с него сме си тандем в картите. Знае какво прави, затова ми е лесно да играя с него. Понякога си мисля, че не играе на пълния си капацитет, за да ме следва. Защото аз не съм кой знае колко добра в картите. Някак си ми влиза под кожата, отива отвъд очите ми и ме чете с лекота. Чувствам се гола с него. Но ми е добре. Комфортно ми е. Всеки път, когато играем семейно карти ми се струва, че токът, който тече към сетивата ми и ги съживява, отново е пуснат. След безкрайно дългата авария в електроподаването, породена от продължилото твърде дълго семейно щастие, с него отново чувствам порива, който извира отвътре. Без заучени фрази. Просто дивота, стихия и неподправеност. Силно е. И е много истинско. Мозъкът ми е заприщен и мога само да чувствам, мога даже да се смея, мога да съблазнявам, мога да плача неутешимо, мога да паля огньове с очи. Той знае как да ме предизвика. Цяла нощ се дебнем с погледи като котки. Безмълвни сме, но се разбираме. Усещам го - и той е захвърлил в бурното море своя разум. В нормално състояние умът му му идва вповече, но сега си е настъпал акъла, както казваше приживе една моя повече приятелка, отколкото баба. А когато един хетеросексуален деветдесткилограмов добре поддържан физически мъж, си настъпи акъла, атмосферата се нажежава и наближава взрив, от чийто пламъци дори и морето да влезе през прозореца, пак няма да ни спаси.

Въпреки че не бяхме с всичкия си, спечелихме на картите убедително. И ги пратихме за пиене – такъв беше залогът. Спомням си, че на излизане им казах, че ако се върнат след повече от петнадесет минути, автоматично се приема за изневяра. Те тръгнаха, ние останахме. Нямаше смут. Обясненията бяха кратки. И аз като повечето жени умея да не усложнявам нещата с думи, когато инстинктът говори. Каза ми, че желанието му да сме заедно е по-силно от страха от последствията. Двусмислието ме обезоръжи. И ме разсмя.

Мимоходом споменахме и щастливите си бракове. Разказа ми как някога баща му му казвал да се научи да лъже. Но той го упреквал, че е стар досадник, който изобщо не го разбира. Тогава бил само един шестнадесетгодишен рицар, воюващ за наивните си идеали от приказките. А като станал на двадесет и той като Марк Твен с иненада открил колко много се е променил баща му и как изведнъж е почнал да го разбира.

Всъщност никой от двамата не искаше да посегне на това, което започваше да се случва между нас, защото изглеждаше толкова дългосрочно и постоянно, колкото всички временни неща. Но и не искаше да разруши иначе бездушния, но все пак стабилен свят на щастливия си брак.

...

Когато се осъзнахме, нахалството на първите слънчеви лъчи вече се беше превърнало в жега. Нашите хора още ги нямаше. Беше минал повече от час, откакто излязоха. Може би и два. Важното е, че все пак се върнаха и че ние ги посрещнахме с достатъчно благонадеждност в изражението си (надявам се, макар че както вече споменах - на кого ли му пука...). Когато всички си дойдохме по местата и отново се озовахме стол до стол с половинките си, се стараех да избягвам да гледам съпруга си. Не исках да го карам да се чувства неудобно от бледите, но все пак видими следи от червило по тениската. Не че по принцип се забелязваме, както вече стана въпрос, но си има норми на добро възпитание, които като цяло се стремя да спазвам.

Миг тишина и изпепеляващи срещуположни погледи, след което някой мъдро обобщи:

„Наздраве за щастливите ни семейства и за многото съвместни отпуски, които предстоят”.

После поспахме, но се събудихме доста бързо, защото всеки от нас четиримата чакаше с нетърпение следващия картаджийски тур. И всъщност, сега като се позамисля, май до края на отпуската така и не отидохме на плаж.