автор: cyberSuicide

когато се порежа, чувствам как по ножа се полепва смърт


120 нанометрова смърт, как въздухът се изпълва с нея, как става гъст, та може да се реже, всички го дишат и тя се полепва по дробовете им и те умират в деменция, глад и мъчения, в кашлица, в кома и припадъци… лягам да спя.

страх ме е от спин

напрегнат ден… нещо имам разстройство, чувствам се зле и изпадам в паника.. потта ми е студена, заминавам от училище по най-необяснимия начин с оправдание “зле ми е”, затварям вратата с треперещи ръце и изтичвам навън почти мигновено

по пътя към хеи съм, рева, после се отказвам и си отивам вкъщи, изплаквам всичко на майка си и тя решава още утре да отиде с мен до смъртните етаж 5, стая 501 за да се тествам, защото не може да понася нервните ми изблици повече

страх ме е от…

само 5 етаж е, а е толкова високо, виждам цветния квартал, булевард “Васил Левски”, всичко е обляно в есенно слънце, всичко е обикновена градска суматоха, а в мен е напрежение… 6 минути са минали, има още 9… цели девет веч.. ъъъ минути, никога няма да минат, ще умра от страх.. впрочем като седнах на стола, ми беше вече все едно какъв ще е резултатът..

булевардът шуми, стъклата на блоковете блестят

страх ме е…

в другия край на коридора някой ходи, отражението на светлината по мозайката се насича от лутащи се сенки, сигурно с бели престилки, не виждам нищо.. чува се само отварянето на вратата на кабинета, железният глас на лекарката и угриженото й лице… ‘резултатът е готов’..

страх…

връчва ми картончето с печат - HIV- положителен и някакви други драсканици, които сякаш остават нефокусирани, виждам само проклетите 3 букви и най-страшната дума до тях.. положителен.. кой е казал, че да си положителен е хубаво? а ако си хив положителен? ТОГАВА КАКВО, А?!?!

лекарката ми говори нещо за лекарства, официално регистриране в списъка на серопозитивните в страната, аз само блуждая с поглед по белите стени, които допреди малко, някакви си 15 минути изглеждаха толкова..дружелюбни, обещаващи “няма да ти го открият”… а сега са празни, мълчаливи и като в гроб.. бял гроб…

стр…

ден по късно, 4:30 часа сутринта, входът, където живеех, стълбището между 4 и 5 етаж. намират ме с прежулен врат, посиняло лице, увиснала глава и бял, стенно бял поглед… следва суматоха, крясъци, ужаси, лекари, линейки и прочие дреболии, които виждам някъде от безкрайно далеч..