автор: solar

          Досега с живата природа, с летните поля, с дъждовете, с изгревите и залезите, приемам като раждане на ухания, които радват сетивата ми. Така гледам и акварела - тази най - нежна живопис - с настроение и радост, с размисъл, обърнат към собствения ми духовен мир.
          Обикновен сюжет - недостъпен или забравен между храсталаците хълм,събрал палитрата на есента. Дали тя е закъсняла или зимата - избързала... проста и вълнуваща красота, съчетание на белота, която създава чувство на безкрайност и тиха мечтателна тъга. Породена от сливането на цялата червена гама,тя скоро ще трябва да умре...
          Отвъд този малък свят остава необятен простор - светлината, планините
като далечни силуети, едва докоснали небето, небе - кехлибарени и виолетови
пламъци,тук - там сапфирено, бледо и кротко сияние като от лунен камък...
          Усещам картината като нежна поезия, споделена откровено, без капка
сантимент.Усещам светлината и белотата като надежда,че красотата я има и ще
я има,само аз трябва да запазя усета на очите и сърцето си... Когато видя такава красота, когато я усетя като обагрена нежна музика, тогава и тъгата ми
е очарователна и мила...
          Тиха, мечтателна тъга по красотата е и един спомен, който мога да нарисувам само с думи... излет до планинска вила в ранна пролет - тя, полегнала на хълм, а пред нея - поляна. Млади ели я загръщат като в прегръдка.Набола е вече тревата,зеленее, свежо, но какъв ден, Боже - вали
късен сняг, вали като първи, ситно, после на парцали, а цялата поляна
лилавее от пролетни минзухари...
          Не можах да запазя очите си сухи при толкова хубост... виждала съм
цъфнали пролетни ливади, вървяла съм през тях,полягала съм, усещала съм
уханието на билките.... но тези минзухари - лилави, по зелено - бялата поляна
са друго ещо, такова нещо...
          Помпя един абзац от поетична проза...
          - Моля...нарисувай ми овца...

/Прекалено внушителна загадка - Екзюпери /