автор: khanbulgarski

След като се опомних и възстанових зрението си, макар че в ушите ми продължаваха да звучат прекрасни църковни камбани реших, че трябва да съм бил в безсъзнание само няколко секунди след като не съм мъртъв.
Бързо се претърколих настрани и видях Бенедикт беззвучно да отваря устата си и бясно да стреля нанякъде. Денис лежеше доста далеч от вратата на помещението където уби двамата руснаци, сякаш отхвърлен оттам със страхотна сила. Грегор и Хаген бяха по навътре в стаята, близо до Бенедикт и единствената щета, която им бе нанесла граната се изразяваше в обилен слой прах отрупал ги отгоре до долу. Обърнах се без да се изправям в посоката накъдето изглежда останалите стреляха и цялото ми съзнание се сгърчи. „Карол…..”. Успокоих се като си спомних, че трябва да се намира някъде зад Бенедикт, а изглежда дотам взривът не бе стигнал. След това открих огън. Поне седем осем войници се бяха прикрили зад стената на стълбището и стаята, възползвайки се от временното объркване на взрива, който бе зашеметил нашата весела група и сега ни бяха взели на мушка. Разбрах, че е време да изчезваме. Все така лазейки бързо се придвижих към Денис, който продължаваше да лежи неподвижно- останалите разбраха намеренията ми и откриха ожесточен прикриващ огън, който принуди руснаците временно да се прикрият, но знаех че нямам повече от няколко секунди на разположение. Молех се да нямат повече гранати в себе си тъй като сега лесно можеха да ни довършат. Стигнах до Денис и го обърнах по гръб- това, което видях ме накара да извикам пронизително от болка и скръб. Лицето и тялото му бяха напълно обезобразени от шрапнели. Изглежда в последният момент бе застанал на пътя на граната, за да намали взривната й сила да се разпространи вътре където бяхме ние. Истинска достойна постъпка на войник от Клана. Не помня ясно следващите няколко минути. Знаех, че останах по-дълго отколкото трябваше до тялото на Денис стреляйки безполезно зад добре прикрилите се руски войници, викайки и проклинайки ги. В някакъв момент май видях Грегор да се надвесва над мен, а в следващият вече ме влачеше нанякъде. Спускахме се по някаква полу-разрушена външна стена следвани от ужасно кресчендо от изтрели и взривове. Смътно си спомням, че видях и Карол тичаща до мен, цялата рошава и прашна- протегнах се и я сграбчих в ръцете си и чак тогава се опомних. Денис бе дал живота си за нас и за това дете- сега нашата цел ставаше още по-скъпа и стойностна- дължахме го на нашият паднал другар. Стигнахме до друга сграда, външната стена на която също бе съборена и нахълтахме вътре. Бенедикт влетя в съседното помещение пръв да провери дали всичко е наред, и след като Хаген и Грегор се поупражняваха малко над сега представляващите лесна мишена спускащи се след нас руски войници ни махна да го последваме. През цялото време държах Карол пред гърдите си, а гърба си към руснаците използвайки го като щит, за да предпазя детето. Минахме шеметно през някакви голи коридори и стаи с изтърбушена мебелировка, напълно осъзнаващи риска на който се излагаме като не напредваме по-предпазливо, но просто нямахме друг избор. Нямах представа колко войници ни преследваха, но със сигурност бяха в пъти повече от нас, и които сега осъзнаваха че вече не се намират зад вражеските линии и можеха да разчитат на неочаквана помощ от свои колеги превзели съседните сгради. Добрахме се до стълбище и веднага се спуснахме по него. Тук Бенедикт, който водеше слизаше тактически по-правилно, като надничаше клекнал зад всеки завой защото сега вече се откривахме като по-лесна мишена за евентуални обитатели на сградата. С невероятен късмет не срещнахме никого и без инциденти преминахме всичките шест етажа. Отзад обаче започнаха да ни достигат. Хаген и Грегор отново откриха огън по тях и свалиха един неблагоразумен преследвач подал се твърде смело над перапета на стълбището. Тялото му прелетя покрай нас и с тъп звук се разби в земята на няколко метра от нас. Останалите откриха силен, но твърде неточен огън, застанали малко по-навътре на стълбите, и не можещи да се прицелят добре. Продължихме по-бързо напред и влетяхме в коридора водещ към външната врата. Тук видяхме призрака извисил се на около трийсет сантиметра над земята и гледащ ни с бели незрящи очи.

„Виж детенце- обърнах се към Карол- не плачи- знам, че ти е много мъчно, но сега трябва да си силна. Най-важното е да те измъкнем от този ад жива: после ще скърбиш, но трябва да оцелееш на всяка цена- чуваш ли- това е най-важното”. Думите ми като че ли и подействаха и тя направи опит да спре сълзите си. Погледна ме, очите и бяха зачервени и подпухнали. Продължи да хлипа, но поне ме слушаше мълчаливо. Продължих- „Ще те спасим, аз и моите приятели ще направим всичко, за да отидеш на хубаво и безопасно място- обещавам. Но трябва да ни помогнеш защото без твоето желание мисията ни е обречена на неуспех. Искаш ли да станем и да си тръгнем от това място, искаш ли да тръгнеш с нас”. Тя продължаваше да ме гледа, чертите на лицето и бавно омекващи- протегна се и най-неочаквано хвана ръката ми. „Федман- произнесе бавно тя, гласът и бе мек и учудващо овладян- „Федман, ако спасите мен, ти няма да оцелееш”. Останах поразен, това дете не говореше като осемгодишно, защо разсъждаваше така, и откъде знаеше името ми? Трябва да бе чула разговорът ни, когато я открихме, макар, че тогава бе в истерия и шок. И въпреки това- помислих- думите и звучаха така убедително, сякаш бе абсолютно сигурна в това, което казва. Имаше нещо странно в това дете, но какво е то? Тогава осъзнах, че всъщност тя не каза, че ние няма да оцелеем, тя посочи точно мен, сякаш за останалите не знаеше, но бе сигурна за мен. Също така се учудих, че точно тази мисъл не ме притеснява особено- сякаш това бе в реда на нещата, моята съдба и делото за което бях роден и бях станал войник от Клана. След като не казах нищо, макар че се стараех лицето ми да остане абсолютно безизразно тя усети нещо. „Федман, добре ли си. Не искам да те стряскам така, просто исках да знаеш в какво се забъркваш, ако избереш пътя по който сега си поел”. Слушах я, но усетих нервното раздвижване на останалите. До нас долитаха вече не толкова далечни шумове на сражения- изстрели и човешки викове на гняв и болка. Някаква артилерия, най-вероятно руската, започна отново да удря по съседният квартал, сривайки цели сгради със земята. Знаех, че нямаме много време, ако искахме да продължаваме да бъдем живи. Понечих да стана, мърморейки нещо, че след като се е съвзела е време да тръгваме, но тя стисна ръката ми почти болезнено и ме застави, обърквайки ме съвсем, да остана седнал. „Благодаря ти Федман- каза тя, после се обърна към останалите- благодаря на всички ви, че не ме изоставихте. Без вас съм загубена, също като родителите си и хората убити заедно с тях. Толкова ме е страх, но не искам да пострадате заради мен”. „Всичко е наред, детенце- казах- затова сме тук, заради теб. Преди да те намерим, нямахме цел, не виждахме смисъл да продължаваме борбата. Сега смисълът за всички ни си ти, и няма руснак, който да спре сърцето ми да бие, преди да те изведем в безопасност”. Отново тръгнах да ставам, но тя отново не ме пусна: „Виж, Карол, ще говорим пак, но трябва бързо да се измъкнем- тук скоро ще се напълни отново с лоши хора, които искат да ни наранят”. „Няма изход от тази ситуация без сражение и смърт, Федман- гласът и отново не бе детски и бе адски странен. Хванах се, че я слушам като хипнотизиран- руснаците са твърде много и идват твърде бързо, за да избягаме незабелязани- има още малко време преди да се започне, но искам да ви кажа, че аз не съм достойна за спасение, докато други хора умират- трябва да стигнем до тях и да им помогнем. Вие сте единствената им надежда, а те са добри хора. Хора способни да възродят нашата държава, да възкръсне от огъня, калена и по-добра, от това в което се е превърнала”. Канех се да й отвърна нещо от рода на, какво по-дяволите говори, но усетих някаква ръка да пада на рамото ми. Секунда след това, чух тихият глас на Бенедикт в ухото си. „Федман, идват…..”. Скочих и се заслушах. От долните етажи долиташе глъчка от гласове и тропане на ботуши- чух как множество хора започнаха бързо да изкачват стълбите. Карол, обаче бе непреклонна- „Слушайте ме, моля ви, после няма да имаме време- трябва да се върнем назад, към центъра- още не сме ги взели с нас“. Грегор се засмя високо, а аз я гледах като пълен идиот, а тя дори не ме изчака да си затворя зейналата челюст- „Федман, моля те, теб ще те послушат, умолявам те знам какво искам от вас, но също така знам че това е единственият възможен ход за нас. Онези хора имат нужда от вас. Те са новото бъдеще на Германия, те са специални“. „Специални...-най-после успях да говоря отново- Карол, що за безумие.....“. „Федман, ако сега не вземеш решение и те и ние ще сме мъртви много скоро, погледни в очите ми, аз знам.....“ Послушах я, макар, че вече ги чувах как си подвикват някакви команди, щом я погледнах някакво странно спокойствие и увереност в думите й ме накараха да въздъхна шумно от изненада от настъпилата душевна промяна в мен. „Карол, какво си ти..“. Но тя нямаше време да ми отвърне. Едно любопитно лице се подаде иззат коридора , но Бенедикт го промени бързо на учудено с болезнено изражение на изненада. Време бе да действаме, погледнах през прозореца към бързо чезнещото слънце и пушеците на умиращата империя ми се сториха още по-зловещи в сумрака. Очаквах да усетя прилив на сили, но това не се получи. Тихо дадох нарежданията си- обратно към центъра и мигове по-късно стрелбата вече започна.

Всички стояхме като гръмнати, без да посмеем да мръднем или проговорим. Няма да излъжа, ако кажа, че напълно бяхме забравили за руснаците, слизащи бързо по стълбището, гласовете им чуващи се все по-силно. Денис- това бе Денис, мъртъв, реещ се над земята, пронизващ ни с невиждащи очи, ръцете му прибрани към тялото. Косата му бе руса, както на трупа, който лежеше шест етажа по-нагоре в момента, но някак си прозрачна и с едва доловим бял оттенък, което всъщност забелязах можеше да се каже за цялото му тяло. После дойде и гласът. Мисля, че всички го чухме, защото след като прозвуча в главата ми, а бях сигурен, че не съм го чул с ушите си, и Денис не отвори уста, а продължи безизразно да ни „гледа”. Бърз поглед ми бе достатъчен, за да видя как и на останалите от групата косите им бяха настръхнали, като моята. Карол единствена не изглеждаше сякаш всеки момент ще припадне- аз самият се чувствах така, че сигурно в този миг лицето ми е изглеждало по- бледо и от това на Денис. По- скоро, тя го гледаше с нещо наподобяващо любопитство и разбиране, от което вече започна да ми прилошава. Не ми стигаха руснаците стрелящи по нас иззад всеки ъгъл, ами сега това странно дете и призрака на мъртвия ни другар. Гласът, който чух наподобяваше дебел басов тътен, който преминаваше в тих, свръхестествен шепот, и после отново се усилваше. Макар смътно да съзнавах, че изрича някакви думи, те бяха неразбираеми. Звучаха като безсмислен брътвеж и колкото и да се напрягах не можех да разбера абсолютно нищо. След като спря всички стреснато се спогледахме. За една две секунди никой не проговори, но гласът вече не се повтори. Хаген прочисти гърлото си : „Момчета, ако не се лъжа, само аз го чух правилно”. Тогава се осъзнах- Хаген освен всичко друго е и парапсихолог- чудото пред нас бе точно според талантите му. След като кимнах към него, защото знаех, че скоро трябва да има развръзка, чувайки руснаците все по-близо, той продължи. „Ще ви предам буквално думите му- „Не се плашете, нямам време да ви обяснявам защо съм тук, и защо въобще ме виждате- и за да спестя следващият въпрос, който сигурно ви идва да попитате- да, изглежда засега има отвъден живот, но не мога да ви го опиша, много е странно” След като никой не му отговори, а аз не можех дори да затворя устата си, Денис махна с ръка и отново чухме странният глас. Хаген преведе- „Хайде, следвайте ме, ако искате да излезете оттук живи и да спасите детето. Извън тази врата на улицата ви чакат около двайсет воини насочили оръжия и само чакащи ви да си подадете носовете. Явно са били предупредени за вас и си мислят, че сте влезли в капана им”. „Капан”- помислих си, значи ето защо бяха твърде внимателни горе, макар, че успяха да ни изненадат с онази злополучна граната, явно усещайки, че не си имат работа с редовите немски части, се бяха опитали просто да ни вкарат в предварително избрана от тях позиция, където да могат лесно да ни довършат. И противно на всяка логика и здрав разум, на които така упорито съм се осланял цял живот един призрак, и макар вече да започвах да си го мисля- и едно дете дойдоха да ни посочат правилният път и да ни предложат помощта си. „Хайде, приятелю- обърнах се директно към Денис, без да се допитвам до Хаген- щом казваш, че това е капан, аз ти вярвам, колкото и съзнанието ми да отказва да повярва, че ти си тук, аз знам, че никога не можеш да ни мислиш злото-води ни, -обърнах се и към Карол- водете ни, нека не губим повече време.” После останах шокиран при мисълта, че ако Денис не бе загинал горе, сега най-вероятно всички вече щяхме да се мъртви, надупчени от десетки оръжия няколко метра извън вратата в края на коридора.