автор: Silver Wolfess

Той още помни моя стар чепик,
подметките с протритото величие;
(Осип Менделщам)

Такава синева е непосилна –
където поглед стига – все море.
Познавам го от хиляди години –
пред чудото му още съм дете.
Душата ми от този бряг наднича,
сама намира южния му склон.
Тя има тъмни мигли на момиче,
любими рози, къща със балкон.

И споменът за някаква тревога
препуска през сърдечния ми пулс,
отминали животи ми говорят,
вълните ги повтарят наизуст.
И помня как загърчи се земята.
/С козичките в шубраците вървях/.
Небето почерня, а после пламна,
изгуби се във лумналия ад.
Не чувах хора. Бягаха дървета…
Къде са ми проклетите кози?
И кой ще ме повика за вечеря?
А лавата към мен очи изви…

Случайно ли тук Господ ме изпраща?
Врещене на козички ли дочух?
Завръщам се… Ръцете ми са празни.
Отдавна за вратата нямам ключ.
На пясък ще прелея чаша вино
и ще изчакам залеза червен…
По тихото му тържество преминах.
На камъка – следичка от врабче.

16.01.2009