автор: galore

светът потъмнява обикновено около 3 в петък следобед
най-напред изчезват червеното и кафявото, започвам да плувам в синкаво-зелена мъгла, после жълтото постепенно угасва.хвърлям шибаното работно облекло в лицето на Лоло Мазния-противния ми шеф. 'еби си майката копеле дебело'. той крещи , а аз все повече се настървявам. не издържам вече, отивам в кенефа и се режа с бръснарско ножче.два, три,пет, десет тънки червени нишки нашарват краката и ръцете ми. кръвта е топла и нежна. успокоява ме. вече съм по-добре. обикновено тогава за малко се връща бледозеленото. ям зелена филия хляб и пия зелена вода. тревата пак е зелена. после зеленото пак си отива и оставам сам. в главата ми има няколко човека, крещят един през друг и ме нараняват. особено ме мъчи този ,който никога не крещи. само мълчи и слуша тъжно. опитах се да го заговоря, но той мълчи. усмихва се и мълчи. в крайчеца на устата му играе една такава хитро-тъжна усмивка. и целия ми свят се събира в нея.това е той. усмивката, трябва да я махна, да я взема. опитвам се, но той все се губи между другите, крещящите. не виждам нищо друго,вече няма и цветове.има само нещо мътно, може би това което е било преди цветовете да се родят. има само една усмивка и тя е моя. пространството около мен се свива. задушава ме и се усмихва. започвам да се блъскам неистово във всичко. смътно усещам , че не съм сам. около мен е пълно с усмивки и всички те ме дърпат и ме усукват. вече нямам глава, ръце, крака. нямам и кожа и всичките ми органи се разхвърчават около мен. мога да докосна сърцето си. колко хора могат да го направят. намирам лицето си. тъжно е. усмивката пак я няма. изведнъж отново чувствам тялото си. пълно е със сила и ярост. хвърлям се срещу всичко и всеки. удрям и убивам себе си, но и всички усмивки около мен. удрям все по-силно и по-силно.и колкото повече удрям, толкова повече ме боли. светът се стапя. ръцете ми са като оловни. вече няма нищо, всичко си е отишло.пространството е празно... мрак... дори и аз не съществувам..........
лежа на пода. жена ми ме е прегърнала. вече не плаче, само гледа очите ми и ми говори. без думи.
аз съм целия в кръв, ръцете ми са наранени. светът пак е цветен.усмихвам се едва едва.имам усмивка