автор: regulus

Усмивката ти бяла подканя ме едва,
наднича зад пердето на черните къдрици.
Оскъдните ти дрехи унило настрана
полягат - изтощени в напрегнат полет птици.

На пръсти приближавам в следобедния хлад,
очите ми немеят внезапно запленени -
с цвета на лъскав месинг и с дъх на шоколад
изящното ти тяло разкрива чудни сцени:

Атлас е изрисуван на тънкия ти врат -
главата ти придържа! Под него Хеспериди
по раменния пояс в градините си бдят,
за ябълки Херакъл промъква се невидим.

Гръбнакът ти израства в грамадни планини,
сред тях е Алба Лонга - градът на Рем и Ромул.
Орачи разорават нивята отстрани,
из дъбови горички потоци скачат с ромон.

На ханша океани и карти на света
в шестнайсти век холандски моряци са чертали.
Отдясно, край морето, до бенчица една,
града си разпознавам и чувствам се специален!

Отдолу е Тартарът. На входа му стои
и пази нямо Цербер - веднага ме улавя!
Оттам до стъпълата подземните реки
изтичат с огнен грохот, простенват и забравят...

От другаде поглеждам - пресича Рубикон
над ключиците Цезар. Зачитам се в цитати -
трагедии на Марлоу и речи на Катон,
Конфуций, Малер, Ленин, Траянов, Сарасате...

Поклаща обли ступи будисткия ти храм -
изписани са в мантри и слънчеви мандали.
С дланта си ги притискам и чувам тихо Ом -
за щастие и мъдрост напътстия са дали.

Надолу, по корема, се бие не един -
седмина срещу Тива, Тезей и Минотавър,
ахайци срещу Троя и пуни срещу Рим,
а Крум на юг от Плиска ромеите пленява...

Съвсем между бедрата изпъква Хеликон,
под склоновете черни извира Аретуза.
Тук често, казват, слизал самият Аполон
от извора да пие с божествените музи!

Потръпва планината от смъртната ми длан.
Отдръпвам се смирено, преглъщам глътки топли.
На юг до коленете достигам - в океан
заолбени атоли след френски ядрен опит.

Из космоса напразно издирвали земя,
в прасците марсианци се радват на находка.
Ахил убила сякаш, пред крехката пета
стърчи стрела старинна, уверено и кротко...

Ти цяла си картина, безценна при това!
И кой ли майстор древен в изящна изработка
разкривал е вселени, дарил ни е така?..
Надълго размишлявам. Отпивам втора водка.

И колко мръсни пръсти по твоята снага
са мачкали рисунки с ръмжене нечовешко,
за физика платили, а не за красота?
О, как и Боговете допускат груби грешки!

Нима нарочно в образ на улична жена
сред толкова картини Венера ще затворят?
И цялата изящност събрана от света
ще хвърлят на пияни моряци и шофьори?

Ти няма да си моя! На скромния поет
банкнотите са чужди. Но пак ще съм ти предан -
през този час при тебе, от четири до пет,
сонети ще ти пиша и с обич ще те гледам!

Минутите изтичат. Прегръщаш ме с крака -
поезия сама си - поезия не искаш!
Раздвижваш се. На ленти нарязваш ми дъха.
Умиращ в глухи вопли, в изкуство ме притискаш...