автор: miela

В красивата гора живееше едно малко синьо конче. По цели дни то обикаляше шубраците и търсеше. Какво точно търсеше никой не можеше да каже. Дори и самото то.
Веднъж се случи така,че малкото синьо конче реши да излезе от красивата гора и да разгледа огромният шарен свят с неговите предизвикателства и чудатости.
- На къде? – попита го крайното дърво.
- На там. – посочи завъртайки глава кончето.
Дървото разтревожено затрепери с листата си,но кончето вече препускаше по полянката и се отдалечаваше от гората.
В една чудна сутрин малкото синьо конче хрупаше росна трева.
- Спри! Сприии!.-извика някой от някъде.
Кончето се огледа ,но не видя нищо. Затова продължи да хрупа.
- Олеле,ще ме сдъвчеш! Погледни на синчеца,моля! – отново извика някой.
Малкото синьо конче се загледа по цветята. На нежният синчец стоеше гъсеница.
- Защо си се развикала толкова? Аз не ям месо!
- Страх ме беше,че няма да ме забележиш.- заоправдава се гъсеницата.
- Ти тук ли живееш?- попита я кончето,което се чувстваше много самотно далеч от родната гора.
- Ами,мисля че да! –отговори му гъсеницата.
- Искаш ли заедно да търсим нещото,което търся аз?
Кончето наистина не знаеше какво търси,но толкова дълго го търсеше,че бе сигурно,че скоро ще го намери.
Гъсеницата се замисли. След малко каза:
- Как да тръгна с теб като ти си толкова голям? Можеш да ме смачкаш с копито.
- Ще се качиш на гривата ми и няма да се тревожиш,че мога да те нараня.
Гъсеницата се съгласи и двамата потеглиха на път.Денем обикаляха поляни и пътеки,нощем почиваха под звездното небе.
Докато един ден…
- Защо толкова много се храниш тази сутрин? – учудено попита синьото конче.
- Мням,мням,много съм гладна. – с пълна уста му отговори гъсеницата.
- Но можеш да се пръснеш от толкова ядене! – разтревожи се кончето.
- Не ме интересува. Искам да ям,мням.
Гъсеницата не спря да яде през целия ден.
Мястото, където бяха спрели, се оголи.Нямаше свежи листа ,защото малката гъсеница ги изяде.
Нощта настъпи и звездите заблестяха по небето като малки диаманти по пижамата на вълшебник.
- Олеле,синьо приятелче,олеле! – запищя гъсеницата.
- Какво става? – скочи кончето.
То с почуда видя гъсеницата до половина увита в нещо като одеало.
- Как да ти помогна?- попита синьото конче своята приятелка гъсеница.
- Не можеш! –каза тя.
- Но какво се случва с теб? Първо ядеш колкото цял табун коне,после се обличаш в одеало и пищиш така ,че чак звездите на небето се стряскат.
Кончето наистина нищо не разбираше.
- Трябва да стана на буба. – рече гъсеницата. – Тази дреха ще ме топли и аз ще се превърна в нещо друго. Ще ставам… Не знам какво…
- Добре,добре,успокой се!- опита се да я утеши кончето. – Защо ще ставаш буба щом не искаш?
- Такава е природата ми. Не мога да избягам от нея,но много ме е страх.-одеалото бе скрило почти цялата гъсеница. – Моля те,синьо конче,остани с мен докато се превърна…
Гъсеницата не можа да продължи,защото устата й се скри в одеалцето. Само очите й тъжно гледаха.
- Ще остана с теб,обещавам!- каза кончето.
То усети облекчението на бубоподобното същество.
Ден и нощ малкото синьо конче пазеше пашкулчето,скрило гъсеницата. Понякога,разтревожено,кончето допираше ушенце до пашкула ,но чуваше само равномерното похъркване на бубата скрита вътре.
- Щом спи,значи е добре! – успокояваше се кончето и се зазяпваше в красивите цветни пеперуди пърхащи от цвете на цвете по поляната.
- Колко са красиви! Като летящи чудеса! –казваше си малкото синьо конче и тъжно
въздишаше.
- В какво ли ще се превърне моята приятелка гъсеницата?
Съвсем скоро кончето получи отговор на въпроса си.
Една сутрин,когато слънцето сънливо подаваше глава иззад далечната планина,пашкулчето се размърда. Кончето скочи и зачака. От пашкула се показаха крачета,телце и … крила. Прекрасни синьо-зелени крила с жълти точки по средата.
Гъсеницата си бе отишла,а на нейно място се появи прекрасна пеперуда.
“ Колко е красива” – помисли си кончето.
Пеперудата разпери крила и литна право към слънцето. Синьото конче я проследи с поглед. Тя кацна на едно цвете и жадно заби хоботчето си в цвета му.
Малкото синьо конче погледна пърхащата пеперуда.
- Здравей! Станала си удивително красива!
Но пеперудата му обърна гръб и продължи да смуче сок от цветето.
- Не ме ли помниш? – натъжено попита кончето.
- Оставете ме да се нахраня. – рязко му отвърна пъстроцветната пеперуда. – Не мога да ви помня,защото никога не съм ви познавала.
Преди да полети тя триумфално разпери криле.
- Наистина съм много красива! – рече тя и отлетя.
От очите на кончето закапаха едри сълзи.
- Олеле олеле,ще ме удавиш! – извика някой от някъде.
- Простете! –извини се кончето и наведе глава.
На стъблото на една тревичка се катереше гъсеница.
- Не се сърди на пеперудата. Та тя е само на 10 минути. Още не познава големия свят и не знае,че често многото красота не е на добро.- мъдро забърбори гъсеницата.
- Ахъм! –кимна малкото синьо конче.
- На къде си тръгнало? – попита гъсеницата ,докато упорито се катереше по тревата.
- Търся нещо!- каза кончето.
- А какво търсиш? Може би вече си го намерил? – отново попита гъсеницата.
- Може би вече съм го намерил? – повтори кончето и двамата загледаха пърхащият полет на красивата синьо-зелена пеперуда с жълти точки по средата на крилата.
- А може да продължа да го търся!?
Кончето обърна гръб на цветната феерия и тръгна към планината.
- Вземи ме с теб,моля те! – извика след него гъсеницата.
Малкото синьо конче спря. Обърна глава. Погледна гъсеницата. След това погледна пеперудата. После отново погледна гъсеницата. Помисли малко. Наведе глава и позволи на гъсеницата да се покатери на гривата му.
- Заедно ще търсим! – рече кончето.
И двамата потеглиха на едно дълго пътешествие.
Зад тях пеперудата рисуваше своя танц на красотата ,забравила,че някога е била гъсеница.