автор: traveller

Отново е април. Няколко часа преди Великден. Часовникът звъни, зъррр, и се клати по сънената маса
. Баба ме прескача, спя на земята, много сме, а къщата е малка. Нощвите са пълни с брашно, а яйцата се топлят до печката. Правя се на заспал. Искам да ми замирише на квас и липов чай, който събирахме лани. После и мама става. Майко, къде е захарта? Отваря вратата, а от коридора влиза студено. Чаят завря. Време е вече да им се усмихна. Здравей, Тянка. Баба меси усилено, а нощвите се клатят под ръцете и. После го завива, миришещото на мас и лимони тесто, и го оставя. Черупките падат до кокошките, а те раздърпано се гонят, по сенките на съмващия двор. Беше няколко часа преди Великден. Ано, Ано...баба Гуна вика на портата, а баба бяга с набрашнени ръце. Обърках си тестото – казва, а баба се смее. Нали и миналата година го беше объркала. После си тръгва, със забързани стъпки и тревога в очите. После и дядо се събужда. Синеок и небръснат, разрошва побелели коси, и излиза смълчано. Наклажда огъня и стои замислен до саджека, докато заври водата за прасетата. Влиза после в мазето, отваря една лимонада, и налива в буркана искрите на червеното вино. Въздъхва, и излиза обратно. А баба вече премесва тестото. Набъбнало, жълто, и дъхаво, като хляба, който дължим нему. Реже го, разпъва и слага стафиди, и орехи, и го увива на дебело в тавата. Трябва да втаса още веднъж. Само божият хляб втасва по няколко пъти. Тръгвам за количката. Време е за пещтта, а навън е все още студено. Стояне, вика след мен мама, палтото си вземи, ще изстинеш, мамо...Няколко часа преди Великден, беше истинско лято...