автор: Osip

Тази тишина отдавна беше злоупотребила с доверието на създателя си.
Преди да се срещнат на малката спирка с ръждива табела, на която едва се разчиташе „Трите буки”, ама толкова едва, че можеше да се прочете всякак – „трите куки”, „трите букви”, „изтрити уши”, а най-често се прочиташе като „три…” после всеки добавяше собствената си мисъл, та преди да се срещнат там, трябваше да бъдат събрани всички доказателства за злоупотребата…

Такива бяха мислите на жената, седнала кротко на пейката, докато гледаше в огромното разперено листо, което държеше в ръцете си. То наистина приличаше на ръждива табелка с покафенелите си заради претенциите на есента ръбчета.

Дръжката му беше леко изкривена, почти като кука, а самото листо, имаше точно три разклонения в различни нюанси на жълтото. Чудеше се, дали листото има памет. Ако имаше, трябва да беше запомнило, заради чий корен е приело да бъде смърт, изглеждаща красиво в ръцете й. И, изобщо, смърт на която всеки се възхищава – как бавно и леко пада, как шумоли в краката по време на разходка, как се окичва с три червени, едва забележими точици, две или повече оранжеви черти, тръгващи в синхрон от дръжката и разливащи се в ръждиви петна, някъде по средата на тялото…

Чудеше се, защо след като го носеше в чантата от една седмица, още не се беше съсухрило и изронило. Откъде намираше сила това листо да продължи да разнася смъртта си като украшение на всяка среща, любовна или не. Сигурно беше въпрос на престиж да запази вътрешната си мокрота, когато около него се завихряха подобни сухи въпроси.
Почти се усмихна, когато забеляза професора.

Бързаше срещу нея, притеснен, че закъснява, дори не беше закопчал палтото си, а очилата му, подскачаха така, сякаш се опитваха да стъпчат гърбицата на носа му и да я превърнат в дупка на лицето. Стъпките му пляскаха в локвите с такава тъга, че калта им ставаше по-солена от море. Разбираше тъгата му.

Наскоро беше споделил с нея, че работи върху томовете на Байрон, били тежки и огромни, карали го да се чувства като лавица за книги, която, изправена пред взора на студентите му, приемаше образа на обикновена летва, която никой не искаше да прескочи. Не защото беше чак толкова висока, а защото студентите предпочитали сигурността на коленете си. По-късно осъзнал, че колкото и велик писател да си, след години на читателите ще са им достатъчни само маса и стол за да те разберат… Само маса и стол. Това звучеше, най-малкото, тъжно.

Притесни се. Причината, заради която го покани на срещата, беше извън всички лавици за книги и прашясали томове. Доказателството за онази злоупотреба на тишината не беше между страниците на ничии томове. Дори най-здравия стол и най-тежката дъбова маса, които биха издържали и тежестта на носорог нямаше да са достатъчно устойчиви за крехкостта на онова, което искаше да обсъдят.

Трудно й беше да започне с обясненията и се почувства като табелка на спирка, ръждясала от времето, която всеки можеше да прочете както си иска. С очила или без. Това предполагаше дълго въртене в омагьосан кръг и множество от кълба, затъркаляли се накъдето си искат, дори без палавите лапи на домашните котки.

Съвсем неуверено поздрави професора, още по-неуверено бръкна в чантата си, извади листото, което само допреди минута държеше в ръцете си и разговаряше мислено с коравите му жилки, в които течеше най-красивата смърт на природата. Подаде му го. С този жест на ръцете й започна обсъждането. Професорът се почеса зад ухото с онзи професорски жест, който е познат на всеки, бил някога студент, после протегна ръка и взе смъртта в нея.

- От коя от трите буки го откъсна?
- От онази, чийто корен помни тишината му, когато падаше.
- Защо още е в теб?
- Защото още е в него.
- Той помни ли тишината ти?
- Повече от добре. Иначе нямаше как да злоупотреби с нея. Има и такива памети.
- Има само такива памети. Останалото са лавици.
- Или повод да разгърнеш Библията.
- Това зависи от ръждясването.
- Затова искам да му го върнеш.
- Но той още не ми е върнал последния том на Байрон.
- Буките плачат.
- Заради смяната на сезоните, чедо. После всичко започва отначало.
- Това не е доказателство, а причина.
- Ти отваряла ли си някога Библията?
- Не, тя ме разтваря. Това е по-важното. И заради това му го върни. Но запази красивата му смърт, докато не я поеме в ръцете си така, както носеше мен до вратата на хижата.

Професорът се взря в подаденото му листо. Не разбираше от хижи и от табели, нито му беше ясно как може тази жена да го откъсне от стола и от масата заради някакво природно недоразумение и, отгоре на всичкото, да намесва Библията. Вдигна погледа си и рече:
- Пази коленете си, чедо!

Но вече нямаше на кого да го каже. Озърна се наляво, надясно, погледна нагоре, но… нямаше никой. Листото започна да го боде по пръстите и ставаше все по-красиво. Обсъждането беше приключило. Доказателствата за злоупотребата бяха открити в нежеланието му да мисли за Байрон и коленете на студентите. Но нямаше на кого да ги даде.

Тази тишина отдавна беше създадена. Имаше най-здравите колене заради падането им където трябва и не трябва. Повече никога нямаше да се огъне, както и да се разчете табелката - жената, която можеше да разчита листа, смърти, томове, лавици, доказателства, която можеше да чака, докато разговаря с оранжеви жилки, превърнати в залези, изгреви и претенции за разговор я нямаше.

Това беше повод за дълъг път и за дълго мислене или за съвсем кратко махване с ръка и измърморването на една цветуща псувня.

Не разбра за какво ставаше въпрос, но му хареса изненадващата й липса и пълнотата на дланите от листото, което му подаде. А то дори не беше негово. Тишината отново беше злоупотребила със създателя си. Толкова красиво, че повече никой не разчете правилно ръждивата табелка на спирката. Дотолкова не я разчете никой, че това вече не беше спирка, а обикновена посока с три разклонения и хиляди малки нишки от изчезнали внезапно мисли, от счупен стол и ненужна маса.
Просто така. Най-хубавото е, че никой нищо не разбра.