автор: khanbulgarski

Направих невъзможното- и то не защото съм невероятно добър войник, а просто защото извадих страшен късмет. Което, разбира се не можеше да се каже за остатъка от нашите сили. Берлин бе в руини-съветските оръдия направиха повече за неговото разрушаване, отколкото безкрайните съюзнически бомбардировки преди това. Прехвърлих полу- разрушената ограда, и ето ме на върха на света,

когато милиарди погледи са насочени към събитията, които се случват сега тук, и към убийствата и зверствата най-вече. Обърнах се бързо и от приведено положение изстрелях кратък откос към позицията на преследващите ме руски войници. Всички от Взвода знаехме, че краят е близо, че Светът свършва тук с краха на хилядолетния Райх. Но все още не сме стигнали дотам, има още патрони в оръжията ни и кръв във вените ни докато дойде този момент. Името ми е Федман, и съм лейтенант, и също така в момента с най-висок чин в йерархията на остатъка от Клана, много секретна и строго погледнато най-добрата част на Waffen-SS дивизиите. Но, германската армия и нашата част са само фрагмент от предишният си блясък и сила, въпреки, че дори тази сила на Клана може да е много смъртоносна в определени точки и моменти. Щом дръпнах пръста си от спусъка, спринтирах бързо до следващото укритие на около десет метра от сегашната ми позиция. Сигурен бях, че стрелбата ми свали някой от руснаците, защото не се втурнаха веднага да ме преследват, а само откриха безразборен огън, за щастие твърде неточен. Поех бързо няколко глътки въздух и презаредих почти празният си пълнител. Оставаха ми още само пет. Кланът бе създаден като SS рожба, но освободен изцяло от фанатичната идеология на национал-социализмът, с който бяха закърмени нашите колеги от останалите дивизии. Основателят на Клана е митичният полковник Юрген, за когото не се знае нищо друго, освен малкото му име и фактът, че някак си е успял да убеди Химлер за нуждата да се формира нашата част. Той бе поел и тренировката на офицерите, които преди да загинат, командваха и обучаваха нас. Позволих си бързо да надникна зад ъгъла на бетонната плоча, под чието прикритие се намирах в момента и един куршум едва не отнесе половината ми глава, а не част от бетона до нея. Добре, че дебнещият ме стрелец, най-вероятно бе деветнайсетгодишно руско селянче, хвърлен директно в огъня от командира си, чието оръжие е треперело неудържимо преди най-нахално да се покажа. Всъщност, няма да излъжа, ако кажа, че очаквах подобна стрелба от преследвачите си- през последните минути им пусках кръв без наложително да се опитвам да убия някой от тях- вече нямаше смисъл- а и забелязах, че не са особено в час какво вършат. Няма слава в това да убиеш по-слаб противник и аз не изпитвах удоволствие от тази схватка- въпреки големият им брои само си пречеха един на друг. Погледнах към сградата пред себе си и реших да се опитам да мина през нея, тъй като знаех, че някъде от другата страна трябваше да се намират позициите на оцелелите от Клана. Отново надникнах зад стената, но този път подадох главата си много ниско до земята, позиция от която стрелецът едва ли очакваше да ме види. Изстрел не последва веднага и аз успях да го зърна легнал по корем и насочил пушката си в засада към позицията от която очакваше да изляза. Помислих за миг и реших да не излизам от другата страна на прикритието си, въпреки че дори нямаше да ме забележи, тъй като останалите сигурно също така съвестно прикриваха ъгъла там. Знаеха, че са ме сгащили и сега само тръпнеха нетърпеливо и чакаха да ме довършат. Макар и наречени дивизия, нашите редици никога през войната не надвишаваха стотина човека. Бяхме тренирани, обучени и избрани като най-добрите измежду армията, хора славещи се като нестабилни, по отношение на подкрепата си към режима. Война без омраза и в защита не на Германия, каквато е в момента, а на семействата си и на хората, чието съзнание е останало чисто и неразмътено от утайката на нацизма. Това бе заветът на Юрген и ние го следваме, до края… Обучението си го биваше- кланът бе най-тежко и резултатно тренираната част във Вермахта. То ни направи най-смъртоносните воини сражаващи се поетапно във всички фронтове на войната от нейното начало и както скоро щеше да се окаже нейният безславен, потънал в поредната доза кръв и страдание край. В Берлин, за нас бе най-тежко, с очите си виждахме как цивилните и младите Хитлерюрген умират на тълпи по улиците и въпреки усилията на остатъците от армията и Клана да им помогне, те не успяваха да задържат нахлуващите орди от руската степ. Бавно, ние бяхме обекървени по улиците и сградите на града, макар че имахме и много загуби в предишни битки. От три години не бяха постъпвали нови попълнения, заради затегнатия контрол към нас и бавно, един по един загубихме братята си, с които се бяхме сражавали безброй пъти. Химлер никога не ни атакува, но със смъртта на полковника ни остави бавно да се стопим под чуждите куршуми. Претърколих се на около метър от бетонната стена забита косо по средата на улицата и пуснах един куршум в главата на руснака- позицията от която ме причакваше не ми позволи да направя нищо друго. Веднага скочих и се затичах към целта си. Навсякъде около мен заваляха откоси- земята под краката ми буквално изригна от забиващи се в нея куршуми. По дяволите, изглежда ги подцених малко, но времето ми бе идеално разчетено. В следващата секунда влетях заедно с вратата в тъмно и влажно помещение. Така, засега те не ме интересуваха и се надявах че ще се откажат от преследването. Спаси ме тяхната неопитност, не моите умения, проклех се наум за проявената непредпазливост. Следващият път щях да свърша с гръб надупчен на безброй места. С тези мрачни мисли се изправих и започнах да се изкачвам, вече доста внимателно по близкото стълбище. Тези сгради са доста старинни и имат навика да усилват страшно всеки, дори и най-малкият шум. Спрях на следващият етаж и се ослушах, но колкото и да се напрягах не долових нищо. Проверих пълнителя- имах още около десет патрона, погледнах и позатегнах няколко от другите си скрити играчки по мен и два етажа по-нагоре влязох в една странична стая и погледнах през прозореца навън. Сега вече, бях напълно убеден че сградата е опразнена и си позволих за миг да се отпусна. Заслушах се, но шум от качващи се крака не се чуваше- така, дотук добре. Навън се виждаше малък вътрешен двор заобиколен от още няколко идентични сгради като тази в която се намирах. Надявах се това да позатрудни руснаците, които макар и желаещи да си го върнат, сигурно бяха постреснати от представлението, което им бях устроил. Загледах се по съседните прозорци, за някакви признаци за барикади между етажите, войници и така нататък, и точно бях стигнал до срещуположната, когато ги видях. По скоро познах, беше Бенедикт, застанал на един от прозорците на трети етаж ухилен до уши и махащ ми за поздрав. Щом видя, че съм го забелязал усмивката, макар да смятах това за невъзможно, се разшири още повече и той направи знак все едно- „тук съм отдавна, виждам те и ако бях неприятел досега отдавна да съм те и светнал”, след това „хайде идвай преди някой руснак да те е видял и да реши да се възползва от пропусната от мен възможност”. Сигнализирах му нещо, което доброто възпитание не ми позволя да преведа и продължих по малко вито стълбище, водещо към тавана. Щом излязох отново на въздух започнах да се придвижвам внимателно, заради опасността от снайперисти по съседните покриви. Клана в момента на последната голяма руска офанзива, срещу столицата на Райха се състоеше от около пет човека- това бяха Бенедикт, сержант, най-добрият специалист по бойни изкуства, когото някога съм познавал, иструктор на всички полеви бойци от Клана- в момента бе и първият ми помощник. Той без съмнение е и най-опитният измежду нас. Изключително смъртоносен човек, за когото съм щастлив, че е немец, а не руснак. Денис- ефрейтор, който, ако оцелеехме след Берлин щях да повиша незабавно. Изключителен боец- спасявал е живота на всеки един от нас, на някои по два пъти. Всички му дължахме много- качествата му се допълваха и заради изключителната скромност и дисциплина, която му позволяваше да запази висока бойна ефективност по време на схватка. Грегор- таранът на групата- висок над два метра с подсилени мускулни влакна- патент на тайнствени нацистки доктори и техните тъмни експерименти. Щом излязъл изпод скалпелите, множеството упойки и възстановителни бани ги хванал на тясно в някакъв кабинет, където всички доктори се събрали да му се порадват и ги избесил до крак с техните собствени колани. Заради този малък инцидент, го прехвърлиха при нас, но не и преди нашият майор да се убеди, че е достатъчно опитен с оръжия, езици, интелект и така нататък и достатъчно неопитен с доктрините на национал – социализмът. Последният оцелял освен мен, разбира се, бе парапсихолог, освен страшно добър войник. Притежаваше и боравеше със сили, които никои от нас не разбираше напълно. Погледът му бе винаги някак отнесен, сякаш не беше напълно осъзнат и създаващ впечатлението, че не се намира само върху тази равнина на съществуването. Именно той ме посрещна на покрива след като се бях прехвърлил на него. „Хаген, има ли смисъл да те питам как знаехте къде да ме търсите- стиснах благодарствено подадената му ръка, като ми помогна да изкача около метър колкото беше разликата между двата покрива”.”Не, не си хаби силите Федман- той се усмихна и двамата се спуснахме през отвора в тавана долу където останалите чакаха моите разузнавателни данни”. ”Радваме се да ви видим цял лейтенант” - Бенедикт се приближи все така ухилен както го бях видял да наднича през прозореца- надяваме се, онази стрелба с която пристигна да не носи със себе си и сериозни проблеми”. Кланът винаги се е стремял да поддържа близки, почти на границата на неформалното отношения между офицери и войници. В крайна сметка ние бяхме едно братство- хора свързани с общи съдби, способности и светоглед и излишното използване на привилегиите на командната верига, както обичал да казва полковник Юрген, но води до нищо по резултатно от внушаването на страх, но не и на уважение към делата ти у подчинените. Именно поради тази причина, офицерите на Клана винаги водеха от първите линии и с личен пример. Затова и сега аз се връщах от опасна разузнавателна мисия, а не бях изпратил някой от другите. Просто, бях с най-голям опит в подривни действия и разузнаване зад тила на врага и отидох да свърша работата. „Нищо подобно, Бенедикт- проснах се на някакво захабено кресло в центъра на стаята, като подпрях оръжието и снаряжението си на него и останалите веднага се наредиха около мен жадни за новини- раних няколко от тях и убих поне един, мисля че видяха колко резултатни се оказаха усилията им да ме светнат и засега са се отказали- огледах ги един по един, да се уверя че са добре и всички все още се държат в добър дух и състояние въпреки несгодите и загубите на другари, и продължих донякъде удовлетворен- успях да се добера само на няколко пресечки оттук, кварталът наистина е наводнен от руснаци. Малкото войници от армията, които видях се готвеха за бързо отстъпление отвъд нашата позиция още по-навътре към центъра. Всичко е загубено, Берлин ще падне и въпросът е само кога. Около града и в покрайнините сме тотално смазани. Вътре в центъра сме не повече от 15,000 хил. като много са старци и момчета- сами разбирате напълно негодни за нещо друго освен за евакуация”.
„Кой ги командва- попита Грегор. „Някой си Уейдлинг- помислих секунда докато си спомня- разделил е отбраната на осем сектора, доста хитро, но срещу тях са изправени поне пет съветски армии. Райхстага е обграден и сериозен бой се заформя там. Знам, че руснаците са влезли за малко, но SS са успели да ги изтикат”. „Е няма да плачем точно за Райхстага, но много хора ще умрат напразно защитавайки го- каза Денис, чийто глас чувах за пръв път откакто се появих”. „Съгласен, но нека довърша- нотка на раздразнение се прокрадна в гласа ми и останалите веднага се умълчаха след малката глъчка, която се надигна след коментара на Денис-въпреки това на правителството не му остават повече от няколко часа, както и на самият град между другото. Дочуват се слухове, че Фюрерът е тотално полудял и само беснее в бункера, а според други вече е мъртъв. Чух също че Уейдлинг обмисля безапелационна капитулация, а според други опит за пробив от Берлин и предаване на Американците. Просто навън властва отчаянието и легендите- никои не знае нищо със сигурност, има голям шанс, нищо от това което ви казах да не е вярно, макар, че признавам за някои неща звучат логично предвид ситуацията която видях и с очите си. В стаята се бе възцарила пълна тишина. Умълчах се и аз. Като че ли, никой не вярваше истински в края, дори и преди около десетина дни, когато битката около Берлин се разгоря с пълна сила. Хитлер, с цялото си болно съзнание, непрекъснато тръбеше за чудодейните оръжия, които щели да спасят Райха и да прогонят и руснаците и американците. А сега, градът, центърът на силата, която преди само пет години бе разтърсила света, тънеше в разруха и смърт, както и почти цялата държава. Дори Кланът имаше чувства и сега те бяха мрачни. Всички разбирахме, че сме се провалили, че мисията за която сме Създадени е свършила- не успяхме да спасим дори малкото останало добро от страната ни и милионните и невинни граждани и наши сънародници. Този път крахът бе пълен- Германия едва ли отново щеше да възкръсне от руйните. След около половин час, в напрегната атмосфера и почти без липса на коментари заповядах на останалите да подготвят снаряжението си- време бе да сменим позицията си, тъй като скоро тази и околните сгради и улици щяха да бъдат пометени от съветските войски. Бяхме обсъдили шансовете си и стигнахме до приемането на единственият възможен план, който се откриваше пред нас- бой до последният куршум, до края за всяка педя земя, но навън от този ад- щяхме да се изправим директно срещу центъра на руснаците и да се опитаме да преминем през него в посока извън града. Щяхме да се опитаме да изпълним обречената си задача, до край, и ако безумният ни план успееше, е тогава...ще видим- винаги се намира работа в някоя нелегална организация, които изглежда процъфтяват в окупираните държави. Заповядах им да оставят последният куршум в за тях самите, тъй като всички добре знаехме какво означава да попаднеш в плен на руснаците. Това не е безрасъдна смелост или излишен патос в действията ни, както биха ни обвинили някои- това бе дисциплина- немска дисциплина и никои не се усъмни в правото й.

(Следва продължение...)