автор: Tiranozavar

Макиато. Късо кафе в порцеланова чаша. С каймак. И съвсем малко прясно мляко. От пяната. Захар, но само на върха на лъжичката. И един чай. В широка чаша. Прозрачна. С елегантна дръжка. Като ключа сол, но срязан през средата. Хубаво момче.
Сервитьорът. Приближава се, има елегантна походка. И чисти обувки. Добре лъснати. С връзки. Панталон, който покрива целия глезен. И хубави ръце. С дълги пръсти и продълговати нокти. Моите пъстри очи. Търкалям погледа си по него. По корема, нагоре, през гръдния кош, прескачам шията, спирам се на устните, по нослето, нагоре... Някъде между очите. Там, където хубавите му гъсти вежди се сключват. Няма начин. Да не усети. Това е игра, моето момче. Отдалеч не може да види усмивката ми. Обиграно. Свивам горната си устна, прокарвам език по долната, а погледът ми се забива в кафявите му ириси. В следващия един час си мой пленник. Кръстосвам крака. Поставя чинийката внимателно на масата.
- Имате ли лимон?
- Плод?
Отдалечава се. С върха на острите си обувки описвам контура на тялото му. Докато търси, ръцете му треперят. Вече знае, че му напомням за някого. Опитва се да си спомни дали ме е виждал. Представям си го до мен. Върлинесто тяло, хубавия му стегнат корем, допра ли нос до ухото му - ще усетя миризмата на малко момче. Прах, ожулено коляно и вятър. Моите длани са сухи. Имам малък бюст, остри гърди. Правилни рамене. Дълга шия. Леко чуплива коса. И зеленикави очи. Понякога се стряскам насън. Задушавам се. Сядам в огромното легло и се чудя кой ме е събудил. Може да е всеки. Жената, която е седяла преди мен тук, момчето, което рязко се обръща, а през малката му главица минава светкавичната мисъл, че е хубав. Или е било желание. Неадресирано и безтелесно. Натрапливо. Отива ми тъмен грим. Контрастът между светлите ми очи и плътна очна линия ми придава лукавство. Движа се плавно. И мога да бъда невидима. Без грим съм почти невзрачна. Момчето се приближава, походката му е по-мека. По-бавна. Гледа ме право в очите. Това е игра. Съгласен ли си, моето момче. Толкова наивно млад. Познавам всяка мисъл, намерила си място в пространството между хубавите ти, почервенели ушни миди. Има нещо ужасно крехко в теб. Описвам всяка дума в мислите си внимателно. Защото той ме чува. Разчита по движенията ми всяка фантазия, всяко, дори най-незабележимото потрепване. Всяко мигване е буква. Очите ми проследяват дължината на десния му крак, след това рязко спускам поглед надолу, по левия. С два пръста вадя бавно цигара от табакерата. Сръчен е. Пламъчето на запалката му мигновено се появява пред лицето ми. Мирише на чисто. Дръпвайки от цигарата, погледът ми отскача върху едното му рамо. А след това върху другото. Очаква нещо. Задържа се тук прекалено дълго. Нахално, малко, нетърпеливо момче. Време е да се отдалечи. Учуден е. Отпивам от чая.
Мога да остана тук, в това кафене, цяла вечност. Докато притеснението на сервитьора го накара да ме заговори. Първата буква, която изписвам бавно, с острия писец на фантазията е "л". Това са две линии, опрени под остър ъгъл една в друга. Като контура на всеки клепач, който се издължава до слепоочието. Като древна руна. Знак, който приковава вниманието. И привлича. Някакъв таен код. Език, който само аз и това момче можем да разчетем. Младежът вдига единия си крак и присяда на ъгъла. Сега е съвсем мъничък. Като манисто, което се търкаля във влажната част от очите ми. Ще повдигне и другия си крак. И ще опре гръб в горния ми клепач. Ако затворя очи, той ще потъне. Малък като грахово зърно ще полети към дъното на моята вътрешност. Искам да си поиграя с него. И съвсем леко притварям очи. След малко ще се насълзя. Имам солен вкус. Гореща плътност. Вътрешната част от тялото ми е еластична. Няма акустика. Щом полети малкото му кръгло телце ще отскочи от дъното в последен опит да се спаси. Няма да има кой да вдигне тези две чаши. Докато стигнем дотам обаче има още много време. Момчето все още се колебае. Може би усеща опасност. Сякаш някой го дебне. Или пък аз прибързвам. Може би, трябва да изглеждам разсеяна. По-малко съсредоточена. И не толкова плътна. Вадя огледало от чантата си. Демонстративно го отварям и го оставям така. Едното стъкло е увеличително. Ако не успея да уловя момчето, ще грабна сянката му. Той няма как да усети клопката. Младото му тяло, меката миризма, хубавите леко влажни длани, красивата извивка на коленете му... Прекалено млад, за да се отскубне. Правя му знак да се приближи. Уверен е. Възможно ли е да си толкова незнаещ, моето момче. В огледалото се отразява първо хубавата му глава, после тя изчезва, следват раменете, гърдите, колана на черния панталон. А сега отново е цял. Висок е около 4 см. Натикан в малкото ми огледало. Спуснала съм плътно наметало над мислите си. Не може да разчете нито една дума. Ориентира се само по движенията ми.
Навежда се с добре трениран жест към мен. Трябва да го попитам нещо.
- В коя посока е часовниковата кула?
Усмивката му застива. Нещо в него трепва. Сякаш бях забравила лепкава влага върху въпроса си.
- В този град, госпожо, няма часовникова кула.
От отговора му полъхва хлад. Но все още нищо не е загубено. Разсеяна съм. Момчето е прекалено хубаво. Някак много живо. Като нежно дръвче, което се опитва да се държи изправено пред обрулващия го вятър. Чувствам се като ледената кралица. Възможно ли е в този град да няма нито една часовникова кула. С периферното си зрение улавям част от сянката си върху огледалото. Сякаш се е опряла в тялото му... Младежът бързо се отдалечава. Пространството по между ни се разтяга като тунел. Делят ни няколко крачки. Мои 12, негови осем. А след малко ще бъдат повече... Трябва да омекна. Или някой, зад гърба ми, спешно да издигне една часовникова кула. От камък. Като висок замък, в който аз и моето малко грахово зърно да се скрием. Нощем ще го крия в малката точица, откъдето двете стрелки извират, а сутрин ще го вадя, ще го почиствам от всички тези тиктакащи секунди и отекващи над целия град часове и ще го прибирам в малкото огледало. В някаква почти съвършена близост можем да надживеем дори вечността.
Трябва да го повикам отново. За трети път. Приказният, вълшебен трети път. Усещам глад. Някаква празнота, стъпила тежко върху слънчевия ми сплит. Младежът е с гръб към мен. Сякаш не съществувам. Или съм се превърнала в сянка. Нечие друго огледало, което не съм усетила, е прибрано в чужд джоб. И заедно с него съм пропаднала и аз. Аз съм част от нечия чужда фантазия. Зад гърба ми някой е изписвал с пръст букви, те са се сплитали в думи, след това са се издължавали до изречения, после се е появил сюжет и в самия му край аз съм загубила собствения си контур.
В чантата си имам пила за нокти. Ако пробода с острието й черепа си, ще се отскубна. Огледалото ще се пропука, а младежът ще дочака построяването на часовникова кула и в този град. Пилата е студена. Изящна. Докато момчето е с гръб повдигам ръката си и опирам острието в слепоочието си. Нуждая се от замах. От мигновена сила. Замахвам...
След малко повърхността на огледалото ще бъде опръскана с кръв. Много малка, едва забележима капка ще стигне до момчето... По средата няма нищо, което да я спре. Осем крачки близост.