автор: traveller

Редактирана версия


Във тъмното се свих
и е студено.
Замръзвам
от студа ти вледеняващ.
Ела,
небе,
покрий ме с бяло време,
не искам пак в студеното да страдам.
Усещам вече стъпки на снежинки,
покриващи
премръзналите сънища
и тихата им влага - как превзема
на сухото
загиващото съмване.
Заспивам
под завивката ти бяла,
но само ще заспя,
а ти ме чакай.
Какво е за живота малко време
пред бурния кипеж на зряло лято?
И в сънищата бели
ще набъбвам,
ще бъда неизригнала наслада,
ще бъда стрък, изпил съня предишен,
усетил Бог,
отказал да го няма...
И ето, че
усещам хладна влага
към жаждата ми зимна да посяга
и с нокти късам ципите омръзнали,
и дишам с пръсти новото създаване,
пробивам буци
от снега размекнати,
и виждам на небето изненадата,
и виждам
невидяното си време,
и виждам за студеното наградата,
и корени забивам в мрака стенещ.

От теб ще пия
мъртвото начало.
За мен не ще си вече само бреме,
а гладният копнеж
за изненади.
И слънцето си топло
ще ти връщам
когато,
уморен след летни пориви
заспя отново в теб,
деня погълнал
и спрял да спори с гаснещите корени.

Отново ще мълча.
Ще бъдем заедно -
завивка за зърната непокълнали.
Дано успеем, слети в черно цяло, в разцъфнали цветя да ги превърнем...