автор: Romi

Какво, че само думи на умора,
обсебват закъснелите сезони.
Отлитналите птици са увяхнали цветя,
дърветата са чувствени до корена.
Не ме заменяй за измамата, че
утре ще повярваш на ръцете ми.
Отдавна слепите треви във мен
дълбаят зли реки и зли са сънищата ми.
Повярвай ми,несме в една и съща тишина!
От чужди гласове не стават свои думи.
Разплитат се пътеките и всичките посоки
на света не са достатъчни да проумея,
защо сме толкова привързани към болката?
Ще ни е тъмно в дланите на спомена,но
вече не усещаме живота като свой живот,
и свободата като своя свобода.
Дори забравяме да дишаме,
за да, не разрушим,
тъй крехката илюзия за смърт.