автор: GARVAN

ГЛАВА 15
- ЖЕНАТА В ЧЕРНО -
Нищо нямаше значение! Сънят, нощите без сън, вечерите, утрините..... Нищо!

Всичко беше свършило за няколко месеца. Вече дори и снимките по стените, по шкафовете, навсякъде, бяха само част от интериора. По скоро навик на очите да ги виждат всеки ден, а не нещо със стойност. Безкрайни редици от секунди, минути, часове, месеци.... Скоро щяха да се заредят една след друга и годините! Празни, безсмислени, важни само с едно нещо - приближаващи я до единственото нещо, което щеше да и даде покой - смъртта!
Как ли щеше да протече животът и, ако беше послушала майка си, вече покойница, която я умоляваше, увещаваше, даже и заплашваше с какво ли не, да не изоставя следването си заради Боян! Как съжаляваше сега, че не я послуша!
Още тогава си беше пройдоха. Не го интересуваше нищо! Само да има за ядене и за комар, от там нататък всичко друго беше без значение! Ни жена, ни никой! И до сега тя недоумяваше защо се влюби в не-
го!? Вярно е, че беше много романтичен в началото, подаряваше и цветя. С някакви негови приятелчета и правеше серенади, въобще успяваше да я накара да му вярва, че я обича и за нея е готов на всичко!
После се роди дъщеря им. Всички в родилното се изреждаха да идват да я погледнат, толкова хубаво бебе беше! Беличка, с големи тъмни очи....
Не бяха лишени от нищо! Боян печелеше доста като бояджия, но прихванеше ли го тръпката на комара ставаше страшно! В началото, когато се роди дъщеря им, спря да играе за почти три години! Не можеше да намери свободно време с месеци, толкова
търсен беше! Работеше с една бригада католици от Раковски, всички до един майстори. Беше един от най-добрите бояджии в окръга, но щом има нещо да се случи, то просто се случва!
Започна от най-дребното нещо. Веднъж, през зимата, се беше случило така, че нямаше работа за около месец - месец и половина. И друг път се беше случвало. Една вечер реши да отиде до пенсионерския клуб да погледа някакъв мач по телевизията. На нея и през ум не и мина, че може да се случи всичко това! Поиграха си с дъщеричката, гледа някакъв сериал, приготви нещо за ядене и чак тогава се сети, че мъжът и го няма вече повече от четири часа! Мачът беше свършил отдавна, а него го нямаше! Нещо вътре в нея се сви! Бързо си облече едно яке върху пеньоара, набързо обу първите и попаднали пред очите ботуши и хукна към клуба. Завари го да играе карти с трима не-
познати дядовци, не на пари, но не беше играл от толкова време! Вдигна му малък скандал и го подкара пред себе си сред изумените погледи на присъстващите.
Така се започна. Първо се криеше от нея, а по-късно започна все по-малко и по-малко да го прави, докато един ден на нея не и дотегна и не му заяви, че иска развод! На него почти не му пукаше, беше му все едно! Комарът го беше обсебил изцяло!
И досега не и даваше мира един въпрос. Дали, ако тогава не го беше унижила пред старците в клуба, той щеше да започне пак с комара? Дали след този случай той не започна да играе отново, на инат? А ако беше така...
Беше затънал в дългове! Към кого ли не!? Мислеше си, че вече няма накъде, когато той и поиска да му припише апартамента! Нейният апартамент, който и беше купен от баща и в който те живееха! Все още, като че ли не разбираше до къде е стигнал съпругът и! Вече беше затънал окончателно!
Малко преди да се разделят се случи онова нещо.
.....................................
Беше се събудила посред нощ. Пак сънува дъщеря си. Нищо не и казваше, само я гледаше с огромните си тъжни очи. Събуди се разплакана и за кой ли път започна да се моли на Господ да я дари с единственото нещо, за което мечтаеше - да я дари със смърт! Дълго време седя в тъмното и плака, молейки се. Плака, докато очите и не се подуха и не изсъхнаха като стари листа. Стана и си направи кафе. Седна на масата в кухнята и се загледа в покривката, в същата покривка, която седеше на същата маса в деня на погребението..... Всичко и напомняше за това, всичко! Нищо вече нямаше значение, само това, че с времето наближаваше смъртта! А кога щеше да дойде тя? Господ можеше да е милостив и най-накрая да чуе молитвите и! Кой знае... И днешният ден щеше да е като всички дни досега – черен! Черен като дрехите и.
Дрехите на една майка, погребала детето си!
......................................
Стресна се толкова много, че за миг и се стори, че сърцето и ще се пръсне! Някой блъскаше по вратата! Едновременно някой звънеше и блъскаше! Почти на бегом се втурна към входното антре. Блъскането стана още по-силно!
- Ванчееее - беше гласът на братовчедка и, която живееше на долния етаж. Чуваха се и други гласове. - Стани, кака, да чуеш! Имало Господ, Ванчееее....
Ръцете и трепереха толкова силно, че не можа да отключи от първия път!
.....................................
Не помнеше кога за последно беше гледала телевизия. Радио нямаше, а вестници не си купуваше или ако го правеше, то беше много рядко. В началото, когато братовчедка и започна да и разказва, какво се беше случило не успя да разбере нищо! От бързане и
от вълнение братовчедка и почти беше загубила дар слово и разказът и се беше слял в някакъв несвързан, почти лудешки брътвеж. На няколко пъти трябваше да я кара да спира и да започва отначало.
Да го убият! Значи “имало Господ”!? А тогава къде беше този Господ? Защо точно тогава се беше скрил или е имал някаква друга, по-важна работа!? Сега го проима.... Късно беше! Много късно! Убили го.... Кой знае, за какво са го пречукали?! Я за някакви наркотици, я за нещо такова.... Да не са го убили заради нейното детенце, я.... Даже и не можа да се зарадва! Не можа и да разбере дори, защо и на какво толкова
се радваше братовчедка и! Не, не че нещо и в нея не трепна, но то по-скоро беше чувство на мъка по детето и, а не радост от смъртта на фактическия му убиец! Това не беше възмездие! Не и нейното! Не и това, което тя си представяше като възмездие! Представяше си го като някакъв огромен срам, неизтриваем позор, който да полепне по него като боя, която никога да не може да бъде изтрита! Не като затвор, такива
като него и в затвора са си добре! Не и като смъртна присъда! Представяше си как един ден този човек ще проумее, какво точно е направил и това ще го убие! Ето това за нея беше възмездието, което този човек заслужаваше! Не се заблуждаваше. Знаеше, че това е невъзможно! Първо подозираше, по-скоро подсъзнателно отколкото наистина, че това няма как да се случи.
После отнякъде разбра, че майка му е починала. Поболяла се от срам, че синът и е направил такова гнусно нещо! Пуснали го няколко дни след погребението, а той, вместо да отиде на гроба и, завел приятелите си на бар! Тогава тя проумя, че възмездието, което тя очаква да го сполети, всъщност е една невъзможна мечта! За нея нямаше надежда! Никъде и от никой! И изведнъж днес - убит! И какво толкова!? Детето и няма да се върне! Дали и Боян щеше да разбере? Кой знае, най-вероятно - не! Кой го знае къде беше!? Не, че я интересуваше....
.....................................
На вратата пак се позвъни. Боже, сега пък кой?! Не искаше да вижда никой, без значение за какво я търсеше!
- Кой е?
- Търсим госпожа Ганева.
Вратата изскърца, сякаш демонстрираше, че не иска да се отвори. На прага стояха двама мъже. Единият беше набит, със сплескан нос, мустаци и почти бяла коса, човек почти на възраст за пенсия. Другият беше млад човек с къса, къдрава коса и набола прошарена брада. Беше хубав, въпреки грозния белег, започващ от лявата страна на носа му, пресичащ двете устни и завършващ някъде под брадата му.
- Добър ден. Вие ли сте госпожа Ганева? - попита възрастният.
- Да...
- Ние сме от полицията. - този път беше по-младият. В ръката си държеше карта за легитимация. - Може ли да поговорим?
Иванка Ганева даже и не погледна към картата. Познаваше тези карти идеално! Беше им се нагледала!
- Госпожо, бихме искали да поговорим с вас. Може би вече сте чула за убийството тази нощ....
Ганева поклати глава.
- Да. Влезте, моля.