автор: thebigplucky

И се сблъскваме с теб по вратите постоянно.
И неуверени се заобикаляме.
И аз нищо не ти казвам.
И ти нищо не си признаваш.

И без всякакво колебание,
безпогрешно те разпознавам.
И търсещото, в погледа ти, отчаяние.
И зависимостта от това.
И разгадавам по трепета в гласа
и по нервността на крайниците
безлюбовната самота и похотливата жажда,
и ги различавам.
И неприласканата безкрайност на душата долавям.
И безутешността на празните пространства.
И безумието на бесовете, едва прикрити в нас.
И мъдростта на дочакано някога щастие.

И въпросите, които си задаваш, от ясни – по-ясни.
И уклончивостта на отговорите.
И двусмислеността им.
Разбира се, желая те, знаеш го...
Прилича на истинско... донякъде...
Но това ли е точно което ти трябва?!
Или е достатъчно, като за начало?!
И нали трябваше да е приказка?!
И нали трябваше да е в бяло...

Предполагаш, навярно, че зад загатнатата идеалност
ще трябва да изтърпиш и всичко останало.
И поетите лъжат, че любовта е спасение и бряг -
тя е само вятърът, който дотам ни е закарал.

И че част от представите ти за нравственост
ще трябва сама безжалостно да погазиш.
И ще трябва да оцеляващ в настръхнали реалности,
изпълнени с липси, компромиси и деформации.
И дали онова, търсещото в погледа, няма да се появи пак,
забравило възхода и срива на началото?
И дали сама няма да погазиш дадени клетви и обещания,
преди дори да си преровила гънките на съвестта си
за съответните, никому ненужни оправдания?!..

...
И се сблъскваме с теб по вратите постоянно.
И неуверени се заобикаляме.
И аз нищо не ти казвам.
И ти нищо не си признаваш...
________________